Дейвид Балдачи - Забравените

— Стреля много точно — увери го той.

— Значи мога да разчитам на него.

— Абсолютно.

Пулър постави предпазителя на картечния пистолет на полуавтоматична стрелба. Беше длъжен да пести мунициите. Освен това едва ли щеше да има време за превключване в хаоса, който щеше да настъпи долу. После потупа три пъти кожената кания на армейския си нож — обичайният ритуал преди бой. За кураж и късмет.

Забеляза, че и Мечо има нож, затъкнат в колана. Беше сигурен, че едрият мъж умее да борави с него. После извика трите жени и им обясни задачите.

— Предпочитам екипа за проникване заедно с теб — възрази Карсън.

— Ти ще действаш със снайпера, генерале — поклати глава Пулър. — Разчитам на точната ти стрелба. — После се обърна към Диас, която все още изглеждаше притеснена. — Ще се оправиш ли?

— Още ме мъчи морската болест — отвърна тя.

Мечо сложи ръка на рамото й и я погледна в очите.

— Сега не е време за болести, а за бой — тихо рече той.

Диас кимна.

— Късмет на всички — рече Карсън.

Пулър се обърна да я погледне. Може би я виждаше за последен път.

— Знам, знам — побърза да добави тя. — Тук късметът няма нищо общо.

— Напротив. Според мен късметът ще реши всичко.

Той се извърна към Ландри.

— Готова ли си?

— Както винаги.

Погледна към Мечо.

— А ти?

Едрият мъж кимна отривисто.

Тримата се обърнаха и тръгнаха към металната стълба, която щеше да ги отведе на бойното поле.

Началото на атаката беше изпълнено съгласно плана.

Вратата се оказа отключена.

Карсън и Диас бяха инструктирани да открият огън в момента, в който вратата се отвори.

Изстрелите екнаха няколко милисекунди по-късно.

Пазачите се оказаха напълно неподготвени. Някои от тях скочиха на крака, други захвърлиха цигарите и бирите, трети посегнаха към оръжията си.

Но твърде късно.

Още с първия залп Карсън и Диас елиминираха петима от тях.

После върху останалите връхлетяха Пулър и Мечо, придвижвайки се с безмилостната увереност на танковете „Ейбрамс“ по време на атака.

И двамата използваха абсолютно всички оръжия, с които разполагаха — пистолети, ножове, юмруци и крака.

Въоръжените пазачи падаха един след друг, пометени от вихрената атака.

Бяха двама, но действаха като цяла армия.

Пулър убиваше и се прехвърляше на следващата жертва. Действията му представляваха една безкрайна поредица от фрагментирана дива ярост.

До него Мечо вършеше същото, може би с малко повече дива ярост.

И двамата бяха подпомогнати от точната и методична стрелба на Карсън, идваща отгоре. Тя се прицелваше и стреляше с ледено спокойствие, поваляйки пазач след пазач.

Долу, на бойното поле, Пулър и Мечо буквално разбиваха врага, използвайки всички възможни средства: стрелба от упор, фатални рани с нож, убиване дори с голи ръце. В резултат превъзхождащата ги в жива сила армия на противника бързо се превръщаше в обезумяла от ужас оредяваща група.

Точно тогава нещата започнаха да се объркват.

Напосоки изстрелян вражески куршум улучи двесталитров варел с втечнен газ. Варелът избухна в огромно огнено кълбо. Захранвано от кислорода, то бързо достигна височина от десетина метра.

Изгубилите надежда да отблъснат атаката надзиратели започнаха да стрелят по клетките с хора.

Пулър и Мечо направиха всичко възможно да ги елиминират, но гъстият дим им пречеше да се прицелват добре. А Пулър дори не искаше да си представи, че ще убие погрешка някой от безпомощните пленници.

Високата позиция на Диас и Карсън бързо изгуби предимството си заради гъстия дим. Вече не бяха в състояние да стрелят, защото не виждаха мишените.

Ниско приклекнали, Мечо и Пулър продължаваха напред сред все по-сгъстяващия се пушек.

Убиваха всичко, което мърдаше.

Пулър се добра до първата клетка, гръмна катинара и направи знак на пленниците да излизат.

Мечо стори същото със съседната килия.

Пулър спря пред клетката, в която бяха затворени двете момчета.

Диего го зърна и изкрещя:

— Зад теб!

Пулър се завъртя и замахна с ножа си.

Пазачът се просна по очи с прерязано гърло.

Матео се разпищя от ужас, а Диего го сграбчи и го повлече през вратата.

— Добра работа с онзи пръстен — похвали го Пулър, докато протягаше ръка да ги поеме.

— Само това ми хрумна — каза момчето.

— Добре ли сте?

— Да.

— Излезте през вратата, от която дойдохме. Изкачете стълбите и ще стигнете при хора, които ще ви помогнат.