Ричард Касъл - Жега

— Изключително е да видиш как се променят размерите на стаята, когато свалиш всичко от стените.

Руук пристъпи до нея.

— Зная. Става много по-голяма.

— Наистина ли? Щях да кажа обратното.

Веждите му подскочиха.

— Явно размерът е въпрос на личен опит.

Тя го стрелна с поглед, който му казваше „Давай по-леко“, и му обърна гръб. През това време улови бързи споделени погледи между Роули и Очоа. Поне така й се стори.

Старателно си придаде вид, че се залавя за работа.

— Очоа. Сигурни ли сме, че Кимбърли Стар и синът й не са били тук, когато това се е случило? — Искаше да знае дали не я чака и отвличане.

— Дневният портиер каза, че вчера сутринта си е тръгнала заедно с хлапето. — Той запрелиства тефтера си. — Ето. Получил повикване да й помогне с един куфар на колелца. Около десет сутринта. Синът й бил с нея.

— Казала ли е къде отиват?

— Извикал й такси до Гранд Сентръл. Оттам накъде, не знаеше.

— Роули, знам, че й имаме мобилния. Изнамери го и виж дали ще ти вдигне. И по-леко, като й съобщаваш, много й се насъбра тази седмица.

— Отивам — отвърна Роули, а после кимна на двамата непознати детективи на балкона. — За да съм наясно, ние ли работим по това, или Кражби с взлом?

— Да не даде Господ, може да ни се наложи да си сътрудничим. Ясно е, че е кражба с взлом, но не може да го изключим от нашето разследване. Още не. — Особено след като откриха онази Джейн Доу от записа, а заедно с нея и пръстена, навярно този на Поченко. Дори новобранец можеше да направи връзката. Оставаше да открият каква точно е тя.

— Очаквам да си другарувате. Само не им издавай тайното ни ръкостискане, става ли?

Двамата от Кражби, детективи Гънтър и Франсис, бяха сговорчиви, но нямаха много за споделяне. Имаше ясни знаци за насилване на вратата — използвали инструменти с електрическо захранване, очевидно с батерии, за да отворят.

— Освен това — рече детектив Гънтър, — всичко е бърза, чиста работа. Може би лабораторните плъхове ще открият нещо.

— Нещо не ми се връзва — каза Ники. — Преместването ще да е отнело време и хора. С или без токов удар, все някой нещо е видял.

— Съгласен — каза Гънтър. — Хрумна ми да се разделим и да потропаме наоколо, да видим дали някой е чул страшни шумове нощем.

Хийт кимна.

— Добро хрумване.

— Липсва ли нещо друго? — попита Руук. На Ники й допадна въпросът. Не само, че беше умен, но и тя със задоволство отбеляза, че е спрял с намеците, достойни за третокласник.

— Още проверявам — каза Франсис. — Естествено, ще знаем повече, когато живущата, г-жа Стар, го прегледа, но засега като че ли са само картините.

Очоа попита:

— Леле… колко казват, че струва колекцията?

Ники отвърна:

— Петдесет-шейсет милиона, плюс-минус.

— Доста на минус изглежда — каза Руук.

Докато криминолозите оглеждаха апартамента, а детективите от Кражби се заеха да разпитват обитателите на сградата, Ники слезе да говори с единствения очевидец, портиера от нощната смяна.

Хенри чакаше на един от диваните във фоайето, заедно с един униформен полицай. Тя седна до него и го попита дали е добре, а той отвърна, че е — разбира се, че така щеше да каже, независимо колко зле се чувства всъщност. Горкият старец вече бе отговарял веднъж на същите въпроси от първите полицаи на местопрестъплението, след това от детективи Гънтър и Франсис, но и с детектив Хийт бе търпелив и отзивчив, доволен, че още някой ще изслуша историята му.

Токовият удар се случил в неговата смяна около девет и петнадесет. Хенри трябвало да приключи в полунощ, но колегата му се обадил около единадесет и му казал, че няма как да дойде заради спряния ток. Ники го попита за името на колегата му, записа си го и Хенри продължи. Било спокойно, защото асансьорът не работел, а заради жегата хората в сградата си стояли по апартаментите, а излезлите били заседнали някъде другаде. Стълбището и коридорите си имали слабо осветление за спешни случаи, но като цяло сградата нямала резервен генератор.

Около три и половина сутринта, отпред паркирал голям микробус и той помислил, че са КонЕд 46 46 Електрическата компания, обслужваща почти цял Ню Йорк. — Б.пр. , защото по размери приличал на техен. Излезли четирима души в комбинезони и му скочили. Не видял оръжие, но имали големи фенери и когато Хенри понечил да ги спре, единият го ударил със своя в слънчевия сплит. Вкарали го обратно в сградата, след което използвали пластмасови шнурове, за да му вържат ръцете и краката. Ники виждаше на тъмнокафявата му кожа частици бледосиво лепило от лепенката, с която са покрили устата му. Взели мобилния му телефон, завлекли го в стаичката за пощата и затворили вратата. Не можеше да ги опише добре заради мрака, а и всички носели бейзболни шапки. Ники попита дали е чул имена, дали може да отличи нещо от гласовете им — високи, ниски, може би с акцент. Не, отвърна, не чул гласовете им, защото не продумали. Нито думичка. Професионалисти, рече си Ники.