Ричард Касъл - Жега

— Тези резултати ми трябват за вчера.

Роули се присъедини към разговора.

— Свързах се с Кимбърли Стар на мобилния й в Кънектикът. Каза, че в града се задушавала и затова със сина й прекарали нощта в Уестпорт, в лятната хижа на неин приятел. Някакво място на име Компо бийч.

— Потвърди това — отвърна Хийт. — Всъщност, ще си поделим всички, които сме разпитвали за убийството, и ще проверим алибитата им. И да не забравим да включим и портиера, който се е скатал от нощната смяна. — Ники отметна тази задача в тефтера си и се обърна към Роули. — Как реагира на новината за кражбата?

— Откачи. Още чакам да си върна слуха в дясното ухо. Но както ми каза, не споменах какво е откраднато, а само, че е имало взлом по време на токовия удар. — Той добави, че г-жа Стар щяла да наеме кола обратно до Гилфорд и че когато наближи, ще се обади, за да се срещнат там с нея.

— Браво, Роулс — каза Хийт. — Искам някои от вас да е там, когато види.

— Който и да е, нека си вземе тапи за уши — предупреди той.

— Може би няма да е толкова разстроена — каза Руук. — Предполагам, че колекцията е била застрахована.

— Чакам да ме свържат с Ноа Пакстън — отвърна Ники.

— Е, ако има застраховка, може би дори ще е доволна. Макар че не знам по какво ще го разберем, с всички „подобрения“ по физиономията й.

Очоа потвърди каквото подозираха, че няма охранителен запис от кражбата. Той обаче добави, че Гънтър, Франсис и хората им от Кражби още тропат по вратите в Гилфорд.

— Да се надяваме, че никой няма да реши, че му нарушаваме правото на уединение, при положение, че от терасите хвърчат тела и изчезват картини за шейсет милиона долара.

Детектив Хийт не искаше да рискува Кимбърли Стар да пристигне в апартамента преди нея, тъй че двамата с Руук отидоха да я чакат на любимото си местопрестъпление.

— Да ти кажа — започна Руук, когато за пореден път влязоха в хола. — Кимбърли ще трябва да си държи резервна жълта лента подръка в някой килер.

Ники имаше и друга причина да подрани. Детективът искаше да се види със зубърите от криминологията, които като че ли никога нямаха против да си поговорят с истински хора — дори да не отлепяха поглед от потника й. Откри този, който й трябва, на колене, докато щипеше с пинсети нещо от килима.

— Намери ли си лещите? — попита тя.

Той вдигна глава.

— Нося очила.

— Пошегувах се.

— О. — Той се изправи и я зяпна в потника.

— Забелязах, че работеше и по убийството преди няколко дни.

— Забелязала си?

— Забелязах… Тим. — Лицето на хлапето поруменя под луничките. — И се чудя дали може да ми отговориш на един въпрос.

— Разбира се.

— Нещо, свързано с достъпа до апартамента. По-точно, може ли някой да се е добрал дотук през противопожарната стълба?

— А, на това мога да отговоря от опит. Не.

— Звучиш много убеден.

— Защото съм. — Тим поведе Ники и Руук към коридора, водещ към спалнята, където противопожарния изход свършваше при чифт прозорци. — Стандартно е да разгледаме всички възможни входове. Погледнете: това е нарушение на правилника. Прозорците залостени, при това от години. Ако искате, мога да мина през лабораторията и да ви кажа точно колко години, но за целите на въпроса да кажем, че в последната седмица не са били отваряни.

Ники се подпря на рамката на единия прозорец, та да е сигурна. Съгласи се, че е прав.

— Ще ми се да мисля, че науката не е въпрос на правота, а на изчерпателност.

— Добре казано. — Ники кимна. — А проверихте ли за отпечатъци?

— Не, стори ни се непродуктивно, все пак няма как да се отворят.

— Имам предвид отвън. В случай, че някой се е опитал да влезе, без да знае, че не може.

Челюстта на момчето увисна и той се втренчи в стъклото. Руменината по бузите му се стопи и лицето заприлича на лунна повърхност.

Мобилният на Ники завибрира и тя се отдалечи, за да вдигне. Беше Ноа Пакстън.

— Благодаря, че се обади.

— Започнах да се чудя дали не съм ви обидил. Кога се чухме за последно?

Тя се засмя.

— Вчера, когато прекъснах обяда ти. — Руук сигурно я бе чул да се смее и се появи от коридора, за да й виси на рамото. Тя се обърна и се отдалечи с още няколко крачки. Не й трябваше това внимание, но той все така кръжеше в периферното й зрение.

— Ето, почти двайсет и два часа. Човек може да го хване параноята. Какъв е поводът този път?

Хийт му разказа за кражбата. Последва дълго, дълго мълчание. Тя попита:

— Още ли си там?

— Да, аз… едва ли се шегувате. Искам да кажа, не и за нещо такова.