Ричард Касъл - Жега

— Онези картини много ли са ценни?

— Достатъчно, за да изплатят еднодневна лихва от плана за спасение на Уолстрийт.

Лейтенантът отвърна:

— Да се надяваме тогава, че днес никой няма да ги надупчи, — и се качи в колата си.

На седалката до нея Очоа изпука кокалчетата на пръстите си.

— Не го мисли. Ако руснакът е там, ще го спипаме.

— Не го мисля. — На огледалото за задно виждане Роули бе полузатворил клепачите си и тя, както в инат се запита дали се опитва да се отпусне или пък се молеше. Обърна се към Руук, който седеше до Роули. — Руук.

— Знам, знам, стой в колата.

— Всъщност, не. Излез от колата.

— Е, стига де, да не искаш да ме оставиш да вися тук?

— Не ме карай да броя до три, господинчо, и да те наказвам в стаята ти.

Очоа провери часовника си.

— Петнайсет секунди.

Хийт изгледа Руук свирепо и настойчиво. Той излезе и тръшна вратата. В колата до нея лейтенант Мар вдигна микрофона. По радиото се чу спокойното му „Зелена светлина за всички.“

— Да отидем на изложба — каза тя и настъпи газта.

Диафрагмата й се сви, когато свърна зад ъгъла и засили колата към сградата. Още отдавна бе научила, че може да приказваш успокояващи приказки на мозъка си, но жлезите ти държат кормилото. С един съзнателен дълбок дъх компенсира плитките, които неусетно поемаше. Когато издиша, Ники откри идеалната среда между нервността и концентрацията.

Отпред по улицата към нея пое формация коли, клещите на Мар, които се затваряха около целта. Вдясно срещу нея бързо нарастваше автосервизът. Най-близката гаражна врата още зееше. Хийт наби спирачки и завъртя кормилото. Викторията се заклатушка тромаво по стръмния наклон и още се тресеше на окачването си, когато с рев нахлу насред гаража, гумите изпискаха и колата спря. Светлините от лампата й се отразяваха в стреснатите лица на шепата мъже в сервиза.

Докато отваряше, Ники вече ги бе преброила.

— Петима — каза тя.

— Разбрано, петима — отвърнаха в един глас Роуч.

— Полиция, на място, да ви виждам ръцете — извика тя, докато се показваше иззад вратата си. Зад нея се чуха и останалите коли, но тя не се обърна.

Вдясно, двама работници с прашни комбинезони и бели маски изтърваха машините, с които полираха бронята на един стар Ле Барън, и вдигнаха ръце. Вляво, в другия край на гаража, точно пред склада, трима мъже станаха от масата, където играеха карти. Не изглеждаха никак готови да се предават.

— Дръжте картоиграчите под око — каза Ники на Роуч. След това, по-силно, на всички: — Казах, да ви видя ръцете. Сега.

Сякаш това „сега“ бе изстрел от сигнален пистолет. Тримата мъже се разпръснаха в различни посоки. С периферното си зрение Хийт зърна униформени полицаи, които вече претърсваха двамата с маските. Затича се към един тип с вид на рокер, който тичаше по протежение на стената, към офиса. Докато набираше скорост, извика:

— Очоа — и посочи втори, който се бе насочил към изхода, водещ към задния двор.

— Аз съм с онзи зеления — каза Роули и тръгна след мъжа със зелената риза, насочил се към една странична врата. Докато Роули завърши изречението, онзи вече я бе отворил.

Хийт вече не виждаше, но чу нестройния хор „Полиция, на място!“ от униформените във фланговия екип на Мар, които чакаха при алеята.

Рокерът пред нея бе само мускули и бирен корем. Колкото и да бе бърза, той имаше пряк път към изхода — тя трябваше да заобикаля сандъци с инструменти и една омачкана броня. На около три метра от офиса тя само успя да мерне люшналата се сива опашка на косата му преди да се затръшне вратата. Опита се да я отвори, но заяждаше. От другата страна изщрака резе.

— Отдръпни се, детектив. — Мар, обладан от пълно спокойствие, стоеше зад нея с двама униформени с шлемове и предпазни очила, подхванали таран.

Тя се отдръпна и двамата полицаи забиха тарана в бравата. Той се разтресе, а бравата експлодира и вратата се отвори.

— Пазете се — рече Хийт. Нахлу в офиса с изваден пистолет. В малката стаичка изтрещяха два изстрела и ниско в касата на вратата до нея се заби куршум. Ники се извъртя обратно от другата страна и опря гръб в тухлената стена.

— Уцелиха ли те? — попита Мар. Тя тръсна глава и затвори очи, за да си припомни образа, който бе успяла да асимилира за секундата преди изстрелите. Двата проблясъка някъде отгоре. Прозорец по дължината на стената. Само че рокерът стоеше до бюрото и посягаше нагоре с една ръка. Над него в тавана — черен квадрат.

— Качва се на покрива — каза тя и се затича през гаража към задния двор, където Очоа бе повалил своя човек и вече му слагаше белезници. — Гледай нагоре, детектив — предупреди го тя. — Имаме си маймуна.