Ричард Касъл - Жега

— Е, явно тази вечер картите не ми се падат. — На Ники наистина й се искаше той да каже „Дъъ!“

— Не е от картите, Хоръс — рече Руук. — Като никога някой на масата умее да ти разчита тиковете. — Изправи се и прекоси до барплота, където изчопли от кутията за пица едно изстинало парче, а от кофата с лед в мивката — още една кутия бира. — За мен, поне тази вечер, имаш неразгадаемо лице. Не виждам нищо зад сдържаната маска на съдия. Може да е „еха“, може и да е „уф“. Тя обаче, тя ти е взела мярката. — Руук отново седна, а Ники се почуди дали отскачането за пица и бира не е било номер, за да се намести после по-близо до нея.

— Лицето ми не издава нищо — рече съдията.

— Няма значение колко издаваш ти, а колко може да извлече тя — отвърна Руук. Докато говореше на съдията, се обърна към нея. — Вече седмици съм с нея и не мисля, че съм виждал някого да чете хора по-добре. — Той задържа поглед върху нея и макар въобще да не бяха достатъчно близо един до друг, за да си дишат изпаренията, както онзи път на балкона на Стар, тя все пак почувства как нещо у нея припърхва. Затова се извърна да загребе спечелените чипове, питайки се на какво по дяволите си играе. И нямаше предвид картите.

— Мисля, че ми стига за тази вечер — каза тя.

Руук настоя да я изпрати до тротоара, но Ники се размота, докато не се сля с останалите отиващи си гости. Сред групата можеше да се измъкне спокойно. Истината бе, размишляваше тя по пътя надолу, че не толкова искаше да е сама, колкото да не е с другиго.

Не и тази вечер.

Водещата и съпругът й живееха на пешеходно разстояние и излязоха, точно когато Симпсън си спря такси. Съдията имаше път покрай Гугенхайм и попита дали Ники иска да споделят колата. Тя претегли възможността да изостави Руук на тротоара срещу тази да остане и да се оправя с неловкото пожелаване на лека нощ или — по-лошо, — с моменти от сорта на „хайде да се качим обратно“. Прие предложението на съдията.

Руук каза:

— Дано не се сърдиш, че те подмамих да дойдеш.

— Че защо? Тръгвам си опаричена, шегобиецо. — После се приплъзна по-навътре на задната седалка на таксито, за да направи място за Симпсън. Десет минути по-късно отваряше входната си врата в Грамърси парк, мислейки си за баня.

Никой не би обвинил Ники Хийт, че си угажда прекалено. Фразата „отложено удовлетворение“ често й хрумваше, най-вече като средство да успокои някой спорадичен гневен напор, реагирайки на това, което всъщност прави, вместо нещо, което би искала да прави. Или което виждаше други да правят.

Така че, докато усилваше водата, за да върне мехурчетата във ваната си, като така си позволи едно от малките си удоволствия, се върна в ума си към непоетия път. Към Кънектикът, към широкия двор и родителско-учителската организация, съпруг, който пътуваше с влак за Манхатън, към достатъчно време и пари да си позволява понякога масаж или дори час по йога.

Часове по йога вместо тренировки по ръкопашен бой с бивш тюлен.

Ники се опита да си се представи в леглото с жилав фен на тофуто, с брадичка ала Джони Деп, а на задната броня стикер с логото на произволна доброжелателна кауза, вместо да се боричка сред чаршафите с военния си инструктор. Можеше и по-зле да се уреди, отколкото с Джони Деп. И го бе правила.

Същата вечер няколко пъти й хрумна да се обади на Дон, но не го стори. Защо не? Искаше да му се похвали със съвършено изпълнения прийом, с който свали Поченко в метрото. Бързо и удобно, я си поседнете на паважа, господине. Ала не затова искаше да му звънне и го знаеше.

Защо тогава просто не му се обади?

С Дон бе лесно. Треньорът любовник никога не я питаше къде е, или кога ще се върне, или защо не го търси по-често. Нямаше значение у тях или у нас — зависеше единствено от това кой бе по-близо. Той нито търсеше гнездо за свиване, нито да избяга и да си почине от нещо.

А сексът беше добър. От време на време ставаше малко агресивен или действаше твърде рутинно, но тя знаеше как в крайна сметка да получи това, от което се нуждаеше. А това колко по-различно бе от тези, които пътуваха от дома до работа и обратно, от хората като Ноа Пакстън? Ситуацията с Дон не бе върхът на върховете, но вършеше работа.

Тогава — защо не му се обаждаше?

Спря водата, когато мехурчетата загъделичкаха брадичката й, и вдиша аромата от детството си. Замисли се за отлаганията, опита се да си представи как изпълнява цели, вместо да задоволява нужди, и се зачуди дали още ще е така след например единадесет години, когато щеше да навърши четиридесет. Някога това и се бе струвало толкова далеч напред във времето, а последните десет години, едно цяло десетилетие, в което настройваше живота си спрямо смъртта на майка си, сякаш отминаха като превъртяна напред лента. Или й се струваше така, защото не бе успяла да ги усети както трябва?