Ричард Касъл - Жега

Измина пътя от идеята да убеди майка си, че иска да завърши театрални изкуства, до убеждението, че трябва да се премести в колежа по Криминология. Зачуди се дали, без да го съзнава, е станала твърде безчувствена, за да изпитва щастие. Със сигурност се смее все по-рядко и съдеше все по-често.

Какво беше казал Руук по време на покера? Нарече я познавач на човешкото поведение. Не би искала този надпис на надгробния си камък.

Руук.

Добре де, зяпах му задника, помисли си тя. Отново нещо у нея припърха, вероятно смущение, че е било достатъчно очевидно, та да привлече вниманието на Леле Малето. Ники се потопи под мехурчетата и задържа дъха си, докато пърхането се загуби насред пулса на лишеното й от кислород тяло.

Вдигна се над водата и отми с длани сапуна от лицето и косата си, понесе се безтегловна в изстиващата вода, позволявайки си да помисли какво би било с Джеймисън Руук. Какво би било? Какъв би бил на допир, на вкус, как би се движил до нея?

И припърхването се повтори. Как биха били заедно? Мисълта я правеше неспокойна. Не знаеше.

Бе й напълно неизвестно.

Дръпна тапата и излезе.

Климатикът й не работеше и тя закрачи гола и мокра из апартамента си, без да си прави труда да се подсушава във влагата. Приятно усещаше по кожата си упоритите сапунени мехури. Още щом изсъхнеше, щеше отново да се навлажни на този въздух, тъй че защо да не ухае на лавандула?

Само два от прозорците й гледаха към съседи, а понеже нямаше бриз, който да духа през тях, тя ги затвори и дръпна щорите, след което през кухнята влезе в стаичката за гладене. Нищо не заковаваше престъпниците на място като дипли и остри гънки. Опъна дъската и включи ютията.

Не бе прекалила с алкохола, но изпитото я бе накарало да ожаднее. В хладилника си намери един посладен кен газирана вода с лимон. Много неприродосъобразно от нейна страна, ала тя остави вратата отворена и се приближи. Хладният въздух обля на талази голото й тяло, а косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

Нещо изпука и тя рязко се обърна. Беше се включила червената светлинка, указваща, че ютията с готова. Остави на плота кена газирана вода и забърза към килера си, за да намери нещо за обличане, относително чисто и най-вече прохладно.

Морскосиният й блейзър имаше нужда само от леко минаване. Докато обаче вървеше с него по коридора, забеляза, че на десния ръкав едно от копчетата е пукнато и се поспря да го огледа, за да си припомни дали има резервно.

И тогава, от кухнята Ники дочу как се отваря кенът газирана води.

Дори докато стоеше вцепенена в коридора, Ники първо си помисли, че й се е счуло. Превъртайки неспирно убийството на майка й, неволно бе запечатала този звук в ума си. Колко ли пъти в някой кошмар я бе будило запъхтяна това изпукване, последвано от просъскване, колко ли пъти я караше да трепне в стаята за почивка в управлението? Не, не можеше да го е чула наистина.

Това си повтаряше в нескончаемите секунди, застинала там, гола, сякаш с памук, натъпкан в устата й, като слухтеше през проклетия нощен шум на Ню Йорк и собствения си разбеснял се пулс.

Пръстите й така се впиха в пукнатото копче, че я заболяха. Поотпусна ръце, но не пусна блейзъра, за да не я издаде звукът.

Да я издаде на кого?

Остани така една минута, каза си. Остани неподвижна като статуя, преброй до шейсет и спирай с тези глупости.

Наруга се, че не е облечена и колко уязвима я караше да се чувства това. Позволи си една вана и виж какво стана, помисли си тя. Спри и се съсредоточи. Съсредоточи се и се вслушай вън всеки квадратен сантиметър от нощта.

Може би беше съсед. Колко ли пъти бе слушала от прозорците й да идват звуци от секс, кашляне, подреждане на чинии?

Прозорците й. Всички бяха отворени.

Само миг слея като измина минутата, тя вдигна един бос крак от пътечката и го постави с няколко сантиметра по-близо до кухнята. Заслуша се.

Нищо.

Ники се осмели да пристъпи още веднъж. Насред крачка, сърцето й пропусна удар, когато по късчето кухненски под, което виждаше, пропълзя сянка. Ники не се поколеба да спира отново или да се ослушва. Затича се.

Търчейки през вратата на кухнята към всекидневната. Ники натисна ключа за лампите и изключи тази, която светеше, след което се хвърли към бюрото си. Дланта й се насочи към тосканската купа, която се мъдреше в един от задните ъгли. Бе празна.

— Това ли търсиш? — Поченко изпълваше рамката на вратата, вдигнал в ръка личния й пистолет. От ярката кухненска светлина зад него се виждаше само силуетът му, но се виждаше, че Зиг Зауерът й е още в кобура сякаш на арогантната гад не й трябваше — още не.