Крис Картър - Един по един

— Също така има и очевиден религиозен подтекст — вметна Гарсия.

Капитан Блейк се обърна към него.

— Убиецът може би мисли, че жертвите му са обладани от демони или нещо подобно и че спасява душите им, като ги убива. Изтезанията са предназначени за злото в тях, не за самите хора.

Барбара би се изсмяла, но от личен опит знаеше, че човешката лудост не е шега и няма граници. Колкото и абсурдно да звучаха, всичките тези теории можеше да се верни. Никой, може би дори убиецът, не знаеше какво става в главата му.

— А може и да не е нищо от гореспоменатите — продължи Карлос. — Както каза Робърт, убиецът може да е толкова безразличен към всичко, че думите му — отново насочи вниманието на капитана към снимката с флуоресцентния оранжев прах — да са само запълване на времето, докато е чакал жертвата му да се прибере вкъщи.

— Има ли връзка между двете жертви? — попита капитан Блейк.

— Проверяваме — отговори Гарсия.

Последвалото мълчание беше нарушено от звъна на телефона на Робърт.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — отговори той.

— Детектив, обажда се Мишел Кели от отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР. Отново анализирах кадрите от предаването в петък. Мисля, че трябва да видиш нещо.

Този път караше Гарсия, но краткото пътуване до сградата на ФБР на булевард „Уилшър“ премина в мълчание. Бяха изминали десет дни, откакто бяха започнали разследването, и през този период в случая бяха станали толкова много обрати, че започваше да прилича на купа със спагети. И двамата усещаха, че още не е свършило.

На рецепцията в сградата на ФБР преминаха през същите проверки като първия път, а после бяха придружени до отдел „Киберпрестъпност“ от същия агент с черен костюм.

— Пич, намираме се в асансьор, който слиза под земята — подхвърли Карлос. — Може да махнеш тъмните очила.

Агентът не помръдна и не отговори.

Гарсия се усмихна.

— Шегувам се. Знам, че трябва да ги носиш по всяко време, за да не знае никой върху какво е фокусиран погледът ти, нали?

Агентът мълчеше.

— По дяволите. — Карлос бръкна в джоба си, извади слънчевите си очила и си ги сложи. — Човек изглежда добре така. Мисля, че трябва да ги носим, независимо от всичко.

Робърт прикри усмивката си.

Вратите на асансьора се отвориха отново. До двойните стъклени врати в дъното на коридора ги чакаше Хари Милс.

— Беше ми приятно да си поговорим — каза Гарсия на агента, чието лице остана безизразно, когато се обърна и се отдалечи.

Хари заведе двамата детективи в удобния и хладен кабинет на отдел „Киберпрестъпност“.

Мишел седеше зад бюрото си, притиснала телефон между дясното си рамо и ухото си, а пръстите й трескаво танцуваха по клавиатурата. Тя погледна детективите и повдигна вежди за поздрав. Пет секунди по-късно приключи разговора.

— Брей — възкликна Карлос, като видя подутата й устна. — Или си се сбила с когото не трябва, или ботоксът не ти се отразява добре.

Хари се ухили.

— Смешник — каза Мишел.

Той повдигна рамене.

— Добре съм си.

— Наистина се сбих, но с когото трябва и сега той дълго ще лежи в затвора. Седнете. — Посочи двата свободни стола до бюрото си.

Робърт и Карлос седнаха.

Мишел беше с прилепнала по тялото черна блуза, леко скъсана на симетрични места от двете страни. Отпред с розови букви пишеше „Рок кучка“. Деколтето разкриваше разноцветни татуировки на гърдите й.

— Снощи най-после ми остана време да прегледам видеозаписите на двете убийства — обясни тя. — Нямах представа какво търся, нито какво се надявам да намеря. Опитвах различни неща. Едното беше да наситя с цветове и контраст образа и да забавя кадрите. — Мишел млъкна и написа нещо на клавиатурата. На монитора вляво на бюрото й се появи познатият образ на Кристина Стивънсън, която лежи в стъкления ковчег. — И попаднах на нещо, което не очаквах, че ще бъде там. Мисля, че никой не го е очаквал, дори убиецът.

Детективите задържаха още малко вниманието си върху Мишел, а после едновременно насочиха погледи към монитора.

Робърт също беше гледал двата записа няколко пъти и също бе забавил кадрите, но не беше видял нищо ново.

— Сега ще ви покажа. — Тя придърпа стола си по-близо до бюрото. Превъртя напред кадрите до късен етап — 16:15 минути от общо 17:03 — и ги спря. Торсът на Кристина Стивънсън беше напълно покрит с тарантулови оси. Вече беше ужилена стотици пъти.

— Нямаше да го видя без насищане на цветовете и контраст — обясни Мишел. — Погледнете. — Щракна компютърната мишка върху част от изображението — някъде над мястото, където би трябвало да е пъпът на Кристина — и очерта квадратче с пунктирани линии върху нея. След това въведе команда и квадратчето се увеличи и изпълни целия екран.