Крис Картър - Един по един

Хънтър скочи на крака и за секунда преодоля краткото разстояние до Фишър.

— Дори не си помисляй да помръднеш — твърдо каза той, насочил пистолета си към главата му, но Греъм лежеше в несвяст на земята, поне за момента.

Робърт не загуби време, изви ръцете му зад гърба и му сложи белезници, без да обръща внимание на новата болка, която несъмнено се беше стрелнала в дясната ръка на Греъм. След това бързо провери как е Ана.

Тя беше силно упоена. Зениците й бяха разширени. Тялото й не реагираше, но пулсът й беше силен и не изглеждаше ранена.

И в същия миг Робърт чу най-ужасяващия и агонизиращ писък. Той изви тяло по посока на писъка и металната клетка и едва тогава вниманието му отново се насочи към монитора на компютъра вляво от нея.

ЧАСОВНИК: 0:00.

СПАСИ — 34 471.

ЕКЗЕКУТИРАЙ — 34 502.

— Господи, не!

Той хукна към клетката, но процесът ЕКЗЕКУТИРАЙ вече беше започнал. Механичната ръка от телена мрежа започваше да се притиска в лицето на жената. Острите като лазер жици вече разкъсваха кожата и плътта й и покриваха лицето й с червена маска от лепкава кръв.

Хънтър отстъпи крачка назад, прицели се в ключалката на вратата на клетката и стреля два пъти. Куршумите дори не я одраскаха. Той изстреля още два куршума. Нищо.

Жиците разрязваха хрущяла на носа на жената. Без да е в състояние да избегне най-основната човешка реакция към болката, тя започна да пищи, но движенията на челюстта и главата й само местеха и търкаха лицето й в острата телена мрежа, която вече се беше впила дълбоко в плътта й и я караше да реже не само хоризонтално, но и отвесно, разкъсвайки и осакатявайки каквото беше останало.

Робърт направи крачка встрани и се огледа наоколо, готов да помогне, но без да знае как. Трябваше да намери нещо.

И тогава изведнъж телената маска спря да разрязва лицето на жената и започна да се отдръпва назад, влачейки парчета кожа, плът и хрущял. Хънтър чу силно бръмчене, последвано от изщракване на ключалка.

Вратата на клетката се отвори.

Греъм беше казал, че ако ЕКЗЕКУТИРАЙ получи повече гласове, когато часовникът стигне до нулата, таймерът ще отвори вратата след пет минути, достатъчно време маската му на ужасите да подложи жената на изключително мъчителна и болезнена болка и после да я убие. Целият процес обаче продължи по-малко от петдесет секунди.

Нещо се беше повредило.

Робърт отвори вратата на клетката и бързо се приближи до жената, която трепереше неудържимо и щеше да изпадне в шок.

Телефонът, който му беше дал таксиметровият шофьор, все още беше в джоба му. Хънтър се обади за помощ, развърза жената, обви с две ръце окървавеното й лице, седна на пода и зачака помощта да дойде.

На другия ден

Пред дома на Гарсия

17:00 часа

Докато паркираше колата си, Хънтър видя Карлос, който излизаше от преддверието на сградата и носеше куфар.

Капитан Блейк беше заповядала на двамата да си вземат две седмици отпуск.

— Искаш ли помощ? — попита Робърт, като слезе от колата.

Гарсия вдигна глава и се усмихна.

— Не, ще се справя. Защо жените винаги претъпкват куфарите?

Приятелят му нямаше отговор на този въпрос.

Карлос отвори багажника, сложи куфара вътре и се обърна към партньора си. Знаеше, че Робърт е прекарал част от следобеда в Калифорнийския болничен медицински център на Саут Гранд Авеню.

— Някакви новини? — попита той.

— Лекарите току-що я бяха оперирали отново — отвърна Хънтър. — Втора операция за по-малко от двайсет и четири часа. — Беше мрачен и тъжен. — Смятат, че тя ще трябва да претърпи още няколко операции през следващите месеци, но по-голямата част от обезобразяването й е необратима.

Гарсия прокара пръсти през косата си.

— Не е било повреда, Карлос — добави Робърт.

Той го погледна.

— Спирането на телената маска — поясни Хънтър.

— Не е било повреда. Греъм Фишър я е програмирал така. Той излъга, когато ми каза, че вратата ще се отвори след пет минути и дотогава тя ще бъде мъртва.

— Откъде знаеш? Фишър направи ли самопризнания?

— Не. Той не говори… все още. Но аз знам, че Греъм е искал това. Не я е искал мъртва. Искал я е обезобразена. — Облегна се на колата, паркирана до хондата на Карлос. — „Ако моето лице беше толкова уродливо, щях да се самоубия отдавна. В Лос Анджелис остана един противен изрод по-малко. Ако всички отблъскващи, прецакани ученици, които не могат да се справят с проблемите си, направят същото и се хвърлят отнякъде, Лос Анджелис ще бъде по-хубаво място.“