Крис Картър - Един по един

Хънтър постави пистолета под възможно най-добрия ъгъл, за да постигне този резултат.

ЧАСОВНИК: 0:04, 0:03, 0:02…

Робърт затаи дъх.

Нито Гарсия, нито капитан Блейк можеха да повярват на какво стават свидетели чрез монитора на компютъра на бюрото на Хънтър.

ЧАСОВНИК: 0:10, 0:09, 0:08…

СПАСИ — 34 146.

ЕКЗЕКУТИРАЙ — 34 155.

— Реално ли е това? — попита Барбара и за пръв път Карлос долови страх в гласа й.

Той не отговори, не помръдна, не мигна и спря да диша. Очите му бяха приковани в компютърния екран.

Страхът пулсираше във вените му. Дори не забеляза, че ръцете му треперят.

ЧАСОВНИК: 0:06, 0:05, 0:04…

СПАСИ — 34 184.

ЕКЗЕКУТИРАЙ — 34 196.

Хънтър най-после се раздвижи и когато го направи, времето сякаш забави хода си.

Първо, лявата му ръка пусна пистолета. След това очите му се натъжиха по начин, какъвто Гарсия не беше виждал, сякаш знаеше, че няма какво друго да направи. Сякаш знаеше, че е надхитрен и изигран от по-умен противник.

И после дясната ръка на Робърт се прегъна по посока на тялото му, заедно с пистолета.

— Боже мой! — Капитан Блейк вдигна ръце към лицето си и закри носа и устата си. И нейните ръце трепереха.

Хънтър вдигна пистолета и го сложи под брадичката си.

Барбара почувства, че в стомаха и се отвори огромна празнота. Тя познаваше Робърт много добре и знаеше, че той наистина би дал живота си, за да спаси някой друг, някой значим и важен като съпругата на партньора си. Усети, че очите й се изпълват със сълзи, и ги стисна здраво. Искаше й се, когато ги отвори, да открие, че е в стаята си и че се събужда от ужасен кошмар. Знаеше обаче, че това няма да стане. Денят беше абсолютно реален и мъчителен.

Барбара не отвори очи. Много добре знаеше какво ще се случи и не искаше да гледа.

Карлос, от друга страна, държеше очите си широко отворени и без да мига, гледаше всичко. Той видя мига, в който очите на Хънтър се промениха от тъжни в спокойни, когато разбра, че няма избор. ЧАСОВНИК: 0:03, 0:02, 0:01…

В същия миг, сякаш програмирани от Греъм, образите изчезнаха и екранът потъмня. Точно преди предаването да се изключи, Гарсия и капитан Блейк чуха слабия звук на единичен изстрел.

— Не, не, не… — Карлос скочи, хвана с две ръце монитора и го разтърси. — Какво стана? Какво стана? Къде е образът? — Сърцето му сякаш спря да бие за миг. Обзе го отчаяние, защото нямаше как да знае дали изстрелът е бил произведен от пистолета на Хънтър или на Греъм.

ЧАСОВНИК: 0:03, 0:02, 0:01…

И точно тогава хазартната игра на Хънтър го възнагради.

Греъм беше прав. От това разстояние Робърт се нуждаеше само от шанс и със сигурност сто процента щеше да улучи мишената.

Греъм беше казал, че иска да гледа как Хънтър ще отнеме живота си. Проблемът беше, че от мястото, където се криеше Фишър, видимостта му към Хънтър беше блокирана от металния стол с висока облегалка, за който беше завързана Ана.

Робърт държеше очите си широко отворени, гледаше право към стола и чакаше шанс. Когато часовникът стигна до 0:01, Греъм Фишър направи точно онова, което той очакваше.

Първо, Греъм отклони вниманието си от пистолета и от Ана. След това леко се придвижи встрани, отчасти изоставяйки безопасността на живия щит. Правейки го, той беше принуден да покаже още малко от тялото си, докато протягаше врат, за да види по-добре нещо, което не искаше да пропусне — финалния акт на гениалния си план.

И това беше шансът, от който Хънтър се нуждаеше.

Той се хвърли надясно и протегна ръка. Времето сякаш превключи на забавен каданс. Всички звуци в главата му утихнаха и бяха заменени с вакуум. Робърт съзнаваше само две неща — мишената и ударите на сърцето му, което блъскаше в гърдите и думкаше в мозъка му. Докато се хвърляше във въздуха, той улови погледа на Греъм и натисна спусъка на пистолета си.

В реално време всичко това стана толкова бързо, че Фишър не можа да реагира.

Куршумът на Хънтър се заби в дясното рамо на Греъм с абсолютна точност, разкъса мускулите, раздроби костите и преряза сухожилията.

Греъм изпусна пистолета, който изтрака на пода. Силният удар на свръхскоростния, мощен куршум с централно възпламеняване блъсна назад тялото му и го събори на земята. От Греъм се издигна червеникава мъгла, която оцвети въздуха. В стаята се разнесе горчивата миризма на кордит.

Робърт също падна на пода след изстрела и се претърколи два пъти встрани, но не изпусна от прицел мишената.

Фишър издаде гърлен рев и притисна лявата си ръка до дясното рамо, което сега представляваше кървава каша от кръв и разкъсана плът. Той почувства, че стаята се завъртя около него, когато му се зави свят от силната болка и внезапната загуба на кръв. Само в холивудски филм може човек да бъде прострелян със свръхскоростен експлодиращ куршум и пак да има сили да се движи пъргаво. Няколко секунди по-късно Греъм припадна.