Крис Картър - Един по един

Греъм Фишър търпеливо изчака червената светлина на светофара да се смени със зелена и зави надясно по Източна четвърта улица в Бойл Хайтс. Движението беше бавно както винаги по това време на утрото и се процеждаше като вода през фуния. Няколко секунди по-късно той зави наляво по Саут Сейнт Луис Стрийт и в същия миг изтръпна. На около седемдесет и пет метра през него, в края на стръмната улица, на която живееше, видя седем превозни средства, паркирани набързо. Две от тях бяха черно-бели полицейски патрулни коли. До първото превозно средство се беше събрала група командоси.

Той незабавно намали скоростта, но не панически рязко, и включи мигач за ляв завой на следващата пряка. Спокойно спря пред първата къща вдясно, бръкна в жабката и извади слънчевите си очила. Смъкна бейзболната шапка ниско над челото си, слезе от колата и без да бърза, се качи до върха на улицата, където беше паркиран бял микробус. Греъм се скри зад микробуса и надникна да огледа автомобилите и групата командоси, струпали се в края на неговата улица.

Първият човек, когото позна, беше детектив Робърт Хънтър, а вторият — детектив Карлос Гарсия. С тях беше екип от осем силни командоси от специалните части, две жени, четирима застрашителни на вид мъже и четирима униформени полицаи. Общо двайсет души. Всичките бяха въоръжени до зъби. Очевидно се подготвяха за изненадващо нападение и той не се съмняваше в чия къща ще нахлуят през следващите няколко секунди.

Знаеше, че този ден ще дойде. Всъщност го очакваше. Само че не го очакваше толкова скоро, поне преди да е приключил.

Приковал поглед в групата, Греъм отново преговори плана си и реши, че въпреки всичко е безупречен. Единствената разлика беше, че сега се налагаше да ускори нещата, да ги придвижи малко напред и да импровизира. Но това нямаше да бъде проблем. Той знаеше точно какво иска да направи.

Греъм се върна при колата си и се изкикоти налудничаво — пронизителен звук, който съчетаваше в едно нервност и радост.

— Да видим как си подготвен за онова, което ще ти се случи, детектив Хънтър — измърмори, треперейки от вълнение. Качи се в колата си и потегли.

Хънтър, Гарсия, капитан Блейк и Мишел Кели сбърчиха носове от противната миризма, която ги блъсна, когато заслизаха по дървените стъпала, водещи към мазето на Греъм Фишър. Никой не можеше да обясни странното чувство, което изпитаха, когато влязоха в къщата. Сякаш прекрачиха прага на къща на ужасите, където болката, страхът и страданията са част от нея като стените.

Когато стигнаха до мазето, всички се заковаха на местата си. Помещението беше голямо и влажно, оградено с голи тухлени стени. В средата на тавана мъждукаше жълтеникава крушка в метална решетка. Слабата й светлина се мъчеше да освети стаята, докато в същото време разпръсваше сенки навсякъде. Подът беше бетонен и осеян с петна, някои нови, други стари и някои по-големи от други.

До източната стена имаше дълъг дървен работен тезгях, на който бяха наредени електронни компоненти като интегрални платки, декодери, кондензатори, потенциометри, микропроцесори и осцилоскопи. В единия край бяха сложени чертежи. В североизточния ъгъл на стаята намериха голям, ръчно изработен шкаф, където имаше внушителна колекция от инструменти, сред които няколко специални дрелки за рязане на стъкло и триони. Но не всяко пространство и кътче бяха заети. Някои инструменти, изглежда, липсваха.

Югоизточният ъгъл беше зает от по-малък работен тезгях с менгеме в единия край и многоцелеви настолен трион в другия. До тезгяха беше поставен голям, бледозелен фризер с чекмеджета. Но онова, което изправи косите на всички, беше в срещуположния край на мазето, до западната стена — нещо, което четиримата с часове бяха гледали на компютърните си екрани и се бяха опитвали да анализират.

Монтиран близо до левия ъгъл, беше стъкленият контейнер, който убиецът бе използвал, за да потопи Кевин Лий Паркър в смъртоносната алкална баня. Тежкият метален стол, на който той беше завързан, още стоеше там, в средата на контейнера, занитен за бетонния под. От двете страни бяха поставени големи флакони с газ, свързани с двете метални тръби, осеяни с дупки, от вътрешната страна на прозрачния контейнер, имаше две широки, огнеупорни тръби.

„Огън или вода — беше казал убиецът. — Да бъде изгорен жив или удавен.“

Образите се възвърнаха в паметта на Хънтър.

Металните тръби можеха да напълнят стъкления контейнер с вода или с огън. С тръбите беше свързана водопроводната система на къщата.