Крис Картър - Един по един

Мъжът поставяше финалните щрихи на най-новото си приспособление за мъчения и убийство. Беше прекарал значително повече време, докато разработи този уред, отколкото за първите три, но работата го беше възнаградила. Смяташе го за произведение на изкуството — едновременно гениално и зловещо. Щом механизмът заработеше, никой не можеше да го спре, дори самият той. Да, уредът беше нещо специално. Нещо, което несъмнено щеше да даде незабравим урок на „онази кучка“.

„Онази кучка“ седеше в отсрещния край на голямото помещение, където беше и той, все още завързана за същия тежък стол. Но се наложи мъжът отново да й даде успокоителни. Плачът й го побъркваше. Ала часът й настъпваше.

Мъжът трябваше да признае, че му се искаше жената да бе приела предложението му и да бе отрязала пръстите си с градинарската ножица. Той наистина щеше да я пусне да си върви, ако го беше направила. Истината обаче беше, че мъжът знаеше, че в света има много малко хора, които са достатъчно силни психически и емоционално. Много малко хора на земята бяха способни на самоосакатяване, дори ако това би спасило живота им. А „онази кучка“ не беше една от тях.

Нямаше значение. Онова, което й беше подготвил, беше несравнимо по-добро, отколкото тя да си отреже пръстите, и щеше да сътвори още един фантастичен спектакъл по интернет. Мъжът беше сигурен в това. Мисълта го накара да се усмихне.

Той затегна последния винт и свърза уреда с електрическата мрежа. Време беше да го изпробва.

Стана от стола, на който седеше от два часа, махна работните си очила и леко потърка уморените си очи с палеца и показалеца си. Усещането беше успокояващо. Той изпи чаша леденостудена вода, а после взе чантата с покупките, която носеше, и извади голяма диня, която беше купил сутринта.

Беше се усмихнал, когато ниската и дебела продавачка в магазина му каза, че двата вида дини, които мъжът търси, още не са узрели достатъчно.

— Ще бъдат годни за ядене най-малко след три дни — обясни тя. — Тук имам по-сладки и сочни, идеално узрели.

Той поклати глава.

— Тези ще свършат работа. Повече ме интересува размерът.

Мъжът се приближи до наскоро завършения уред, сложи големия плод на точното място и взе дистанционното управление от работния тезгях. Отдалечи се на няколко крачки, пое си дълбоко дъх, настрои хронометъра и най-после натисна червения бутон на дистанционното.

От уреда се разнесе приглушено механично стържене, когато зъбните колела се завъртяха, задвижвайки новото му чудовищно творение.

Мъжът гледаше като хипнотизиран, докато всяка част работеше точно както я беше проектирал, но имаше един дребен проблем. Всичко ставаше много бързо. Динята издържа точно 39 секунди. Вярно, човешкото тяло беше много по-издръжливо от динята, но все пак той искаше да продължи колкото е възможно по-дълго. Искаше публиката му в интернет да изпита удоволствие, да се възмути и да се ужаси, да почувства състрадание или гняв, да се присмее, да коментира, да се шегува и да клюкарства, но най-много от всичко искаше „онази кучка“ да страда.

Мъжът почисти уреда от раздробената диня и през следващите четирийсет и пет минути затяга и разхлабва винтове, наглася стегнатостта на различните сглобки и пружини и настройва частите за натиска, докато остана доволен. Когато реши, че е направил достатъчно, извади втората диня от пазарската чанта и отново изпробва уреда.

Накрая, щом спря хронометъра и погледна времето, мъжът се усмихна.

— Идеално.

За миг думите на Гарсия прозвучаха твърде сюрреалистично, за да имат логика.

— Какво? — едновременно попитаха Хънтър и капитан Блейк.

— Как така го познаваш? — учуди се Мишел.

Очите на Карлос все още бяха приковани в снимката на Греъм Фишър на екрана.

— Искам да кажа, че… — смотолеви той, очевидно мислейки за нещо. — Знам, че съм го виждал, но не мога да си спомня къде.

Робърт отново погледна екрана.

— Виждал си това лице?

Приятелят му кимна.

— Сигурен съм.

— Наскоро ли?

— Да.

Измина минута на колебание.

— Може да е бил на някое местопрестъпление — предположи един командос от специалните части. — Всички знаем, че винаги има любопитни хора, които висят покрай периметъра. Някои убийци обичат да се връщат на местопрестъплението, да се смесват с тълпата и да гледат как работи полицията. Такива неща им доставят удоволствие.

Гарсия затвори очи, но видя само объркани сцени. Първият спомен, който проблесна в съзнанието му, беше на съпругата му Ана и приятелката й Патриша в Туджанга Вилидж, след като убиецът беше излъчил предаването с двете. Карлос се опита да си спомни всички лица, които беше видял в онзи ден — може би в кафенето, където ги чакаха Ана и Патриша, или на отсрещната страна на улицата, или онези, които гледаха през витрините на магазините.