Софи Хана - Ранима близост

— Именно.

— … ама просто си помислих, че бихме могли да вдигнем малко летвата за разнообразие.

— „Погледни слънцето в очите и направи добро за радост на сърцето и с вярата, че някой нов ден ще донесе нещо още по-добро, защото дал си не каквото другите биха дали, а каквото трябва, за да изгради орел гнездо.“ — Саймън се усмихна. Запита се дали Джулиет Хауърт би познала тези стихове. Селърс не успя. — У. Б. Йейтс. Но той не е познавал Крис Гибс, ако го познаваше, щеше да разсъждава по друг начин.

— Както и да е — каза уморено Селърс.

— Как мислиш е станало? — смени темата Саймън. — Дали Робърт е изнасилил Наоми Дженкинс и после е казал на жена си? Или Дженкинс е била изнасилена от някой друг, доверила се е на любимия, а той не е оправдал доверието й и е разказал на жена си.

— Дявол знае — вдигна рамене Селърс. — И двата варианта предполагат, че Хауърт е казал на Джулиет за изнасилването. Може пък Наоми Дженкинс да й е казала. Не мога да се отърва от мисълта, че двете може да са в комбина и се опитват да ни подведат. И двете са надути крави и както ни е известно, и двете лъжат. Ами ако не са врагове и съпернички, както изглежда?

— Кой го знае как е… — въздъхна унило Саймън. — Докато Хауърт е в безсъзнание, а двете жени ни въртят на пръста си, доникъде няма да стигнем.

— Не бих казала — обади се Чарли, която идваше по коридора зад тях. Саймън и Селърс се обърнаха. Лицето й бе мрачно. Нямаше доволство в гласа й, както обикновено, когато следствието отбелязваше прогрес. — Саймън, трябва ми спешно ДНК проба от Хауърт. И преди да ми кажеш, че имаме, да уточня, че не искам проба от намереното от криминалистите в къщата. Искам проба, взета от самия човек. Не желая да поемам никакви рискове. — Чарли вървеше и говореше; Саймън чуваше как Селърс се задъхва зад него от усилието да не изостава. — Селърс, намери всичко възможно за живота на Хауърт, Джулиет Хауърт и Наоми Дженкинс. Къде е Гибс?

— Не знам — отвърна Селърс.

— Това не е отговор. Искам да ми доведете Ивон Кочин, квартирантката на Дженкинс, за разпит. И пратете криминалисти да огледат камиона на Робърт Хауърт.

— Какво беше всичко това? — попита Селърс, целият зачервен и задъхан, след като тракането на високите токчета на Чарли заглъхна надолу по коридора.

Саймън не искаше да гадае, не искаше да мисли какво би могло да е едновременно и напредък, и лоша новина.

— Не можеш вечно да прикриваш Гибс — смени той темата. — Какво му е всъщност? Да не е заради сватбата?

— Ще се оправи — отсече категорично Селърс. Саймън се сети за мотото върху слънчевия часовник от визитката на Наоми Дженкинс. Не можеше да си спомни латинския израз, но преводът му беше: „Аз броя само слънчевите часове.“ Все едно беше писано за Селърс.

Четвъртък, 6 април

Сержант Зейлър отключва вратата на килията ми. Опитвам се да стана и разбирам колко съм изтощена едва когато коленете ми се подгъват и нещо започва да дрънчи в главата ми. Преди да успея да подредя хаоса от мисли под формата на въпрос, сержант Зейлър казва:

— Робърт е добре. Кръвоизливът е спрял, отокът спада.

Тази новина ми е достатъчна, за да усетя прилив на сили.

— Искате да кажете, че ще се оправи ли? Ще се събуди?

— Не знам. Лекарят, с когото разговарях току-що, каза, че при черепно-мозъчни травми нищо не може да се прогнозира със сигурност. Съжалявам.

Трябваше да си знам: изпитанието далеч не е свършило. То е като безкрайна надпревара — правата бяла линия на финала се разпада на бял прах и се разпръсва, щом приближа, а като изчезне, съзирам нова линия в далечината. И хуквам към нея, задъхана, сякаш бягам на живот и смърт, и пак става същото. Едно чакане свършва, започва друго. Това ме съсипва повече, отколкото липсата на сън. Имам чувството, че в мен е затворено диво животно, което умира от желание да излезе на свобода и в отчаянието си се клати напред–назад. Само да можех да намеря начин да успокоя мислите си, не бих имала нищо против да лежа будна цяла нощ.

— Заведете ме в болницата да видя Робърт — казвам аз, когато сержант Зейлър ме извежда в коридора.

— Сега ще те заведа в стаята за разпит — отвръща тя строго. — Трябва да поговорим, Наоми. Нужни са много обяснения и уточнения. — Раменете ми увисват. Нямам сила за нищо. — Не се тревожи — успокоява ме сержант Зейлър. — Няма от какво да се страхуваш, ако ни кажеш истината.

Изобщо не ме е страх от полицията. Там се подчиняват на правила, които разбирам и с някои малки изключения приемам.