Софи Хана - Ранима близост

— Малко ми е трудно да го повярвам — подразни го Чарли.

— Така е. Не поемам глупави рискове, когато не можем да си ги позволим, защото искам да успеем. Така че аз градя, а той руши или поне се опитва.

— Как тогава продължавате да работите заедно, ако не си говорите? — попита Чарли.

Греъм опита да се усмихне, но загрижените бръчки останаха врязани в челото му.

— Ужасно е нелепо. Ще ми се смееш, ако ти кажа.

— Кажи де.

— Използваме слугинята като гласова поща. — Греъм поклати глава. — Както и да е — въздъхна той, наведе се и се опита да дръпне Чарли обратно в леглото. — Да не говорим повече за семейните си проблеми. Бунгалото вече е на наше разположение. Хайде да се натискаме без капка мозък в главата, както предложи сестра ти. А утре ужасно разкаяни ще идем да я видим.

— Греъм — Чарли избягна целувката му. — Според мен бунгалата ти са прекрасни. Вечерята днес беше невероятна и спа процедурите не отстъпваха на предлаганото в който и да е хотел. Мисля, че бизнесът ти ще се развива. Дори некомпетентният ти брат няма да е в състояние да го съсипе, защото това място винаги ще ти носи печалби.

— Така ли, сержант? Хей, хрумна ми страхотна идея. Щом като ти е харесала вечерята толкова много, ще се обадя на слугинята и ще поръчам закусчица в леглото за утре сутринта. — Той посегна отново към мобилния си.

— Недей! — викна Чарли и го сграбчи за ръката. — Тя е с Оливия!

— О, да. Майка му стара! Няма да изглеждаме много разкаяни утре, ако още отсега мислим за утрешния пудинг и препечени бисквитки. Мням.

— Някой ми звъня — сети се изведнъж Чарли. Беше забравила покрай разразилата се драма, че телефонът й бе звънял и беше предизвикал скандала с Оливия. Ами ако не бе звъннал? Дали Оливия щеше да си лежи будна и възмутена, слушайки как Чарли и Греъм правят секс?

— Може да почака, нали? — попита Греъм.

— Чакай поне да видя кой е.

— Нали нямаш други дебели страшни сестри, шефе?

— Не я обиждай!

Чарли натисна копчето за пропуснати разговори и видя името на Саймън. По дяволите. Никога не би й звънял по време на отпуската, ако наистина не беше нещо сериозно. Саймън беше педантичен в уважението си към личното пространство на другите — чак прекаляваше, никой нормален човек не би искал, нито би имал нужда от чак такова страхопочитание към личното му пространство.

— Налага се да проведа един бърз разговор — каза Чарли. — Съжалявам, служебно е. Ще изляза навън. — Навлече палтото си, пъхна крака в маратонките и ги подпети. — Почакай ме тук.

— Май ще трябва, гол съм. И побързай да не взема да заспя, докато се върнеш. Като уморен, преработил се съпруг от някой телевизионен филм, чиято съпруга се бави твърде дълго в банята да се разкрасява. Можеш да се изправиш над мен и да се усмихнеш нежно.

— Какви ги дрънкаш? Ама че си смахнат.

— Ето, виждаш ли, вече се усмихваш нежно!

Чарли поклати глава объркана, взе цигарите, запалката и телефона и излезе. Греъм й харесваше. Наистина й харесваше. Беше забавен. И Оливия можеше да го хареса, ако Чарли бе постъпила малко по-умно. Ама че злополучна вечер. На всичкото отгоре и Саймън звъня, а тя пропусна обаждането му. За това й беше по-гузно, отколкото за Оливия. Запали „Марлборо лайт“ и дръпна дълбоко. От другата страна на полето се намираше сградата на рецепцията, където бе и офисът на Греъм. Прозорецът още светеше, но калната кола, която по-рано стоеше отпред, беше изчезнала. Малкото квадратче златистожълта светлина в прозореца, бледосиният екран на мобилния телефон на Чарли и оранжевото огънче на цигарата й бяха единствените светлинки, които се виждаха. Това място изглеждаше по-непознато от Испания.

Чарли погледна номера на Саймън на екрана и натисна бутона за повикване, като си репетираше думите, които щеше да каже, щом той вдигне телефона: „Бях достатъчно ясна, мисля, като заявих, че не искам никой да ме безпокои по време на отпуската ми.“ Но нямаше да го каже с прекалено остър тон.

Четвъртък, 6 април

Два часът през нощта е. На долния етаж съм, свита на кълбо на канапето пред телевизора, натежала и замаяна от умора, но ме е страх да си легна. Знам, че няма да мога да спя. Взимам дистанционното и натискам бутона за изключване на звука. Мога и да изгася телевизора, но съм суеверна. Потрепващите образи на екрана са връзката ми с нещо. Те са единственото, което ме крепи да не загубя почва под краката си.

Нощем излизат всичките ми страхове, всичко, което ме кара да се чувствам слаба и безпомощна, всичко, с което се боря през целия ден, всеки ден.