Софи Хана - Ранима близост

Нормален човек не може да очаква свястна храна на такова място и си знаех, че пилето, картофките и грахът ще бъдат изстинали, мазни и безвкусни. Аз не съм като теб — понякога нямам нищо против посредствената храна. Хапването на боклуци може да действа успокоително. Но в този случай поднесеното върху таблата беше отвратително. Ти видя ли го? Беше ли достатъчно близо, за да го огледаш?

Пилето бе сиво и вонеше на кофа за боклук, която не е мита от деня на производството си. От миризмата ми се повдигна. Казах на мъжа, който ми сервираше, че месото е развалено. Той завъртя очи към тавана, сякаш проявявах каприз, и отбеляза, че дори не съм го опитала. Ако е лошо на вкус, мога да го върна и той щял да ми даде ново ястие, но не можел да го върне, след като дори не съм го опитала. Поисках да говоря с управителя, а той намусено ми отговори, че той отговарял, понеже шефа още го няма.

— Кога ще дойде госпожата? — попитах, надявайки се шефът му да е жена, а той да е от тези мъже, които мразят да ги командва жена.

— Господин е. И няма да се появи поне още два часа.

— Хубаво. Ще чакам. А когато управителят дойде, ще го посъветвам да ви уволни.

— Както искате — сви рамене онзи. Казваше се Брус Дохърти. Носеше табелка с името си.

— Достатъчен е един поглед, за да се разбере, че това пиле е развалено! Та то е гранясало! Вие го опитайте, като не ми вярвате.

— Не, благодаря — захили се той глупаво.

Изтълкувах това като признание, че месото отдавна е излязло извън срока си на годност и той го знаеше; идиотът злорадстваше, като ми показваше, че не му пука.

— Ще направя всичко възможно да те изхвърлят от тук, нещастник такъв — изкрещях в лицето му аз. — Тогава какво ще правиш, а? Ще ходиш да оперираш мозъци? Или да конструираш ракети? Или нещо, дето повече ще отива на заложбите ти — да миеш тоалетни или да си продаваш задника на пътуващи бизнесмени зад бензиностанцията!

Той се направи, че не ме чува. Зад мен чакаха още хора и той се обърна към първия от тях:

— Съжалявам за станалото. Какво да ви предложа?

— Виж какво — обадих се, — аз съм зает човек. Единственото, което искам, е чиния с храна, която да не е отровна.

Старомодно облечена жена на средна възраст, която чакаше да я обслужат, ме докосна по ръката.

— Тук има деца — посочи тя към една маса в залата.

Дръпнах ръката си.

— Точно така — троснах се. — Деца, които, ако зависи от вас и от него, и от всички други тук, ще бъдат нахранени с изгнило пилешко и ще умрат от „Е-коли“!

След това всички ме оставиха на мира. Обадих се на жената, при която отивах да видя слънчевия й часовник, и я предупредих, че са ме задържали. После седнах на масата, която бе най-близо до шублера, сложих таблата с воняща храна пред себе си и зачаках да се върне шефът. У мен всичко вреше и кипеше, но мисля, че свърших добра работа в старанието си да изглеждам спокойна. Не мога да контролирам всичко, но мога да направя така, че никой непознат да не е в състояние само по външния ми вид да отгатне как се чувствам.

От време на време улавях погледа на Брус Дохърти. Не след дълго той започна да се притеснява. Изобщо не ми минаваше през ум да се откажа. Бях твърдо решена да се боря тази трошица справедливост да възтържествува. Ще обърна закусвалнята с главата надолу, мислех си тогава. Ще мина покрай масите и ще обърна таблите на хората да разсипя храната на пода. Ще взема моята чиния с гореща отровна помия и ще я захвърля в лицето на управителя.

След близо час и половина чакане те видях да идваш към мен. Гневът ми се бе сгъстил и надигнал вътре в мен до такава степен, че бе заглушил всяка друга мисъл и чувство. Затова отначало не забелязах колко странно изглеждаш. Беше облечен с онази твоя сива риза без яка и с дънки, усмихваше ми се и крепеше дървена табла на ръка като келнер. Най-напред видях усмивката ти. Умирах от глад, виеше ми се свят и единственото, което ме крепеше, бяха фантазиите ми за отмъщение. Усещах вътрешностите си студени и кухи, а в устата си имах вкус на метал.

Ти вървеше към мен по съвършено права линия, сложил свободната си ръка отзад, на кръста. Забелязах те ясно едва когато застана до масата ми. Видях, че таблата, която носеше, не беше като таблите в закусвалнята на бензиностанцията, пръснати из цялата зала по масите и на високи купчини пред шублера, където Дохърти все още сервираше смъртоносната си помия. Твоята табла беше от истинско дърво, а не пластмасова имитация.

На нея имаше вилица и нож, увити в бяла платнена салфетка, празна чаша и бутилка бяло вино. Пинот Гриджо: любимото ти вино. Това, подобно на съвпадението, довело до запознанството ни на бензиностанцията, пося семената на една традиция. Двамата никога не сме пили друго вино, освен Пинот Гриджо; срещаме се в „Травълтел“ — макар ти да твърдиш, че не е достатъчно романтично, макар да можем да намерим много по-хубаво място на същата цена, — защото се запознахме в „Рондсли Ийст“ до „Травълтел“. Ти имаш манталитета на вманиачен колекционер, който иска да запази всичко и да не загуби нищо от онова, което някога сме имали. Любовта ти към традицията и ритуала е едно от многото неща, с които ме спечели: начина, по който се хващаш за всяко приятно или добро нещо, станало случайно, и се опитваш да го превърнеш в обичай.