Софи Хана - Ранима близост

Ти се усмихна окуражен.

— Започвайте тогава — подкани ме ти. — Ще ви хареса, надявам се. — И стана да си вървиш, с което отново ме изненада. Очаквах, че най-малкото ще останеш и ще си говорим, докато ям. Но ти беше казал, че си шофьор на камион. Сигурно имаше да доставяш нещо спешно, имаше си разписание. Не можеше да си позволиш да се мотаеш цял ден в някаква си бензиностанция е мен. И без това вече бе направил достатъчно.

В този миг разбрах, че не искам да си тръгваш. Това бе повратната точка в живота ми. Щях да я направя повратна точка. Вместо да пилея цялата си енергия по множеството лоши неща, които ми се случваха, щях да я използвам да преследвам едно добро нещо.

Ти изчезна през двойната стъклена врата в предната част на бензиностанцията и скоро се изгуби от погледа ми. Това ме изплаши и ме подтикна да действам. Зарязах храната и изтичах навън. Ти беше на паркинга, канеше се да се качиш в камиона.

— Чакайте! — викнах аз. Сигурно изглеждаше ужасно непристойно да търча като луда след теб, но не ме интересуваше.

— Проблем ли има? — погледна ме ти разтревожен.

Бях останала без дъх.

— Не трябва ли… да върнете таблата и чинията в „Бей трий“? — попитах. Жалък претекст, знам, но това бе единственото смислено нещо, което ми дойде наум тогава.

— Не бях помислил за това — усмихна се ти широко. — Сигурно ще трябва, да.

— Ами… няма ли да се върнете тогава? — попитах аз и те погледнах кокетно.

— Навярно бих могъл. — После свъси вежди. — Но… май трябва да вървя всъщност.

Нямаше да те оставя да изчезнеш. Беше станало нещо изумително, най-неочаквано, и бях твърдо решена да не му позволя да ми се изплъзне.

— Бихте ли направили същото — имам предвид да донесете храната и виното — за когото и да било? — попитах аз.

— Искате да кажете за всеки, на когото току-що са му поднесли развалено пилешко?

— Да — засмях се аз.

— Може би не — призна ти и отклони поглед настрани като срамежлив ученик. Това бе най-щастливият миг в живота ми. Тогава разбрах, че не съм просто онеправдан непознат, а нещо специално за теб. Ти направи за мен нещо, което никой друг не би направил, и това ми даде свобода. Накара ме да почувствам, че бих могла да бъда също толкова луда, колкото си ти, че бих могла да направя каквото си поискам. Никакви ограничения, никакви правила. Видях венчалната ти халка, но приех факта с пълно безразличие. Женен беше. И какво от това? Лош късмет, госпожо Хауърт, помислих си аз, защото възнамерявам да ви отнема съпруга. Бях абсолютно безскрупулна.

От две години не бях и помислила да се обвързвам с мъж. Само мисълта за секс ме отвращаваше. Вече не. Искаше ми се да разкъсам дрехите си насред паркинга и да ти заповядам да ме любиш. Трябваше да се случи; трябваше да те имам. Срещата ми с теб ме накара да забравя цялото си минало на секундата. Ти не знаеше нищо за мен, освен че съм привлекателна жена с избухлив характер. Онова „Магре дьо канар о поар“ можеше най-спокойно да е и стъклена пантофка, донесена от принца. Вече всичко беше различно, ти ми бе донесъл спасение, беше ми донесъл избавление. За минути животът ми се бе променил от кошмар в приказка.

След час наехме стая номер единайсет в „Травълтел“ за първи път.

Звънецът на входната врата звъни. Тичам към вестибюла, мисля, че е Ивон.

Но не е. Младши следовател Селърс е, той беше тук сутринта.

— Не сте си пуснали пердетата — казва следователят. — Видях, че сте будна.

— Просто минавахте случайно с колата покрай къщата ми в два часа посред нощ ли?

Той ме поглежда, сякаш бях задала глупав въпрос.

— Не съвсем.

Чакам го да продължи. Еднакво ме е страх да установя, че си ме зарязал по свое желание, и да разбера, че нещо ужасно ти се е случило.

— Добре ли сте? — пита Селърс.

— Не.

— Мога ли да вляза за малко?

— Мога ли да ви спра?

Той ме следва до всекидневната и сяда на ръба на канапето, шкембето му се разстила върху бедрата.

Стоя права до прозореца.

— Очаквате да ви предложа питие ли? „Овалтайн“? — Не мога да спра да играя. По-силно е от мен. Измислям си реплики и ги изричам със сърдит глас.

— В понеделник сте казали на младши следовател Уотърхауз и на старши следовател Зейлър, че ако отидат в къщата на Робърт Хауърт, ще намерят нещо.

— Какво намерихте? — викам аз. — Намерихте ли Робърт? Той добре ли е?

— Във вторник сте казали на Уотърхауз, че Робърт Хауърт ви е изнасилил. Сега сте загрижена за него.

— Добре ли е той? — Кажи ми бе, копеле гадно! Започвам да хлипам, прекалено съм изтощена, за да се спра.