Софи Хана - Ранима близост

Опитах се да кажа това на полицията — че човек, който държи да пие едно и също вино в една и съща стая, в един и същи ден всяка седмица, не би могъл изведнъж да скъса със собствения си толкова почитан ред, като изчезне, без да остави бележка — но те само ме гледаха с каменно безразличие.

Ти взе таблата, която Дохърти ми беше дал, и я премести на съседната маса. После постави твоята табла пред мен. До салфетката и приборите имаше порцеланова чиния с куполообразен сребърен похлупак. Ти махна похлупака, без да продумаш, и гордо се усмихна. Бях изумена и объркана. После ти казах как отначало си помислих, че ти си шефът на Дохърти; чул си някак за случилото се, да речем от друг член на персонала, и сега си дошъл да оправяш нещата.

Но ти не носеше униформата в червено и синьо, нито имаше табелка с име. А и това, което ми поднасяше, беше прекалено изискано — една закусвалня едва ли щеше да поднесе такова извинение. Магре дьо канар о поар. Ти ми каза името, когато се видяхме следващия път. На мен ми приличаше на парчета крехко патешко филе — препечено отвън и розово отвътре, — подредени в красив кръг около обелена изпечена цяла круша. Ухаеше, сякаш бе дошло от рая. Бях толкова гладна, че ми се приплака.

— С патешко обикновено се пие червено вино — каза ти делово. Това бяха първите думи, които чух от теб. — Но аз реших, че бялото е по-добър избор, тъй като е обяд.

— Кой сте вие? — попитах аз, готвех се за гневно избухване, но се надявах, че няма да ми се наложи, защото ужасно исках да изям храната, която беше купил. Дохърти гледаше със същото недоумение, с което те посрещнах и аз.

— Робърт Хауърт. Чух ви да крещите на онзи кретен — и ти вдигна брадичка към шублера за топли ястия. — Той явно няма да ви поднесе годна за ядене храна, затова реших аз да го направя.

— Познавам ли ви? — попитах аз, продължавах да се чудя какво става.

— Вече да — отвърна ти. — Не можех да ви гледам как умирате от глад.

— От къде се взе това ястие? — Трябва да има някакъв номер, мислех си. — Вие лично ли го приготвихте? — Що за човек би хукнал до вкъщи да готви вкуснотии за някаква непозната само защото я е чул да протестира, че са й дали развалена храна?

— Не лично. От „Бей трий“ е.

Това е най-скъпото бистро в Спилинг. Родителите ми веднъж ме бяха водили там и вечерята ни, заедно с виното, излезе близо четиристотин лири.

— Е, и? — Гледах те втренчено и чаках — давах ти ясно да разбереш, че се налага обяснение. Ти вдигна рамене.

— Видях, че имате неприятности, и ми се прииска да ви помогна. Позвъних в „Бей трий“, обясних какво е положението. Поръчах ядене. После отскочих дотам с моя камион и го взех. Аз съм шофьор на камион.

Реших, че ще искаш нещо от мен. Не знаех какво, но бях нащрек. Макар да ме болеше коремът от глад и да ми течаха лигите, нямаше да сложа и хапка в устата си, докато не разбера какво си намислил.

Дохърти цъфна до масата. На ризата му имаше голямо мазно петно, което напомняше географските очертания на Португалия.

— Извинете, но не е разрешено…

— Оставете дамата на спокойствие да си изяде обяда — обади се ти.

— Не е разрешено да се внася храна…

— На теб не ти е разрешено да продаваш негодна за ядене храна — поправи го ти. Говореше тихо и учтиво през цялото време, но и аз, и Дохърти знаехме, че това е само на повърхността. И двамата знаехме, че ще последва нещо. С широко отворени очи гледах как взимаш чинията с пилешко, картофи и грах, дръпваш яката на Дохърти и изсипваш храната в дупката между униформената риза и голите му гърди. Той издаде вик на отвращение, нещо средно между вой и стенание, вперил поглед в себе си. После тръгна с несигурна крачка към шублера, а от дрехите му се ронеха грахови зърна. Някои се търкаляха по пода зад него, други се размазваха под подметките на черните му обувки. Докато съм жива, няма да забравя тази гледка.

— Извинете — каза ти, след като Дохърти си отиде. Стори ми се, че си позагубил предишната си увереност. Говореше по-сковано и като че ли се бе изгърбил малко. — Вижте, аз просто исках да помогна — смотолеви. Изглеждаше притеснен, сякаш бе решил, че си направил пълна глупост, като си ми донесъл изискано ястие от най-близкия луксозен ресторант. — Прекалено много хора стоят безучастно и пръста си не помръдват да помогнат, когато някой е в беда.

Тези думи промениха всичко.

— Така е — насилих се аз да се съглася на глас, защото си мислех за мъжете в официални костюми, които преди две години ръкопляскаха на мъжа, който ме изнасилваше. — Благодарна съм ви за помощта. А това — посочих към патешкото — изглежда великолепно.