Софи Хана - Ранима близост

— Сега може да ви се вижда смешно — каза той на Джулиет Хауърт, — но едва ли ще ви се струва така, когато ви откараме в затвора и видите килията си.

— Знаеш ли какво? Може и да си прав. Може и да си прав — смотолеви тя и се облегна на касата на входната врата.

Саймън сложи ръка на рамото й и я бутна настрани. Джулиет не се възпротиви. Той тръгна нагоре по стълбите. Пътеката под краката му беше осеяна с малки бели точки и петънца. Саймън се зачуди от какво са. Наведе се да пипне едно от петната — беше като тебешир.

— Препарат за петна — обясни Джулиет. — Никога не си правя труда да го почиствам с прахосмукачката, след като изсъхне. Ама по-добре бял прах, отколкото петна.

Саймън не поиска разяснения. Продължи да се качва по стълбите — искаше да е далеч от нея. Някъде по средата на стълбището усети неприятна миризма, която се превърна в истинска воня на най-горната площадка. Позната смрад: на кръв, изпражнения и повръщано. Саймън усети как стомахът му се сви. Космите на ръцете му настръхнаха. Пред него имаше затворена врата, а по-надолу в тесния коридор се виждаха още две врати, които бяха полуотворени.

— Намерихте ли Робърт? — провикна се Джулиет с напевен глас. Саймън потрепери. Представи си думите й като пипала, които се увиват около него и го дърпат в странния изкривен свят, който тя обитаваше. Затвори очи за секунда, след това натисна дръжката на затворената врата. Не беше заключена и съвсем леко се отвори. Ужасната смрад го удари право в лицето и той с мъка се удържа да не повърне. Видя хаос от цветове и ужас, посивяла кожа, изкривено от болка лице. Прауст го беше предсказал. До края на седмицата ще разследваме убийство, помни ми думата.

Мъжът без съмнение беше Робърт Хауърт. Беше гол и лежеше на една страна върху двойно легло. Кръвта от раната на главата беше попила в чаршафа и засъхнала. Едната му ръка висеше от леглото, на пода до пръстите се търкаляха очилата му — едното им стъкло липсваше, а другото беше спукано.

Саймън забеляза в единия ъгъл на стаята голяма каменна подпирачка за врата с формата на топка за ръгби. Горният й ръб беше тъмен и лепкав от кръв и сплъстена коса. В съзнанието на Саймън изникна неканеният образ на зло дете, стиснало кукла с размазано лице, и той потрепери. Постави пръсти на китката на Хауърт — по-скоро защото такава беше процедурата, а не защото таеше някаква надежда. Отначало си помисли, че си е въобразил, когато усети едва доловимия пулс. Не може да бъде. Сивата кожа, кръвта и засъхналата мръсотия по тялото на Хауърт — нямаше как да изглежда по-мъртъв. След няколко секунди Саймън се убеди, че пулсът на Робърт не беше игра на въображението му. Биеше. Робърт Хауърт бе още жив.

— Дай една целувка, сержант — прошепна Греъм и докосна с устни врата на Чарли. Бяха в нейното легло в бунгалото, полуоблечени, скрити под завивката. — Твоите подчинени „сержант“ ли ти викат? Или „госпожо“ — като в оня сериал „Главен заподозрян“?

— Шшт! — изшътка му Чарли. — Ами ако Оливия се събуди? Не може ли да отидем у вас? — Не се беше натискала с някого, докато сестра й бе в същата стая, откакто двете бяха на по петнайсет и тринайсет съответно. Колко смахнати бяха онези тийнейджърски купони, сега като си помисли: десетки двойки, пръснати из нечия мъждиво осветена всекидневна, се опипват и пъхат ръце под дрехите на другия на фона на някое парче на „Ултравокс“ или „Кюриосити килд дъ кет“.

— У нас ли? И дума да не става — дъхът на Греъм погъделичка ухото й. — Кракът ти няма да прекрачи прага ми, докато не дойде време Стеф да се развихри за следващото пролетно почистване. Ще припаднеш, като видиш колко съм разхвърлян.

— Значи Стеф чисти не само бунгалата, ами и къщата ти?

— Да. Тя е моята лична система за сметопочистване. Моето кошче за боклук у дома и на работа. Както и да е, да забравим за нея. Тялото ти и без това не ми дава да мисля за друго освен за него…

Колко странно, помисли си Чарли — усещаше допира на Греъм, чуваше гласа му, а почти не го виждаше. В бунгалото цареше непрогледна тъмнина, която й напомняше, че се намира сред природата. Дори в провинциално градче като Спилинг нощното небе никога не беше чисто черно, а наподобяваше цвета на тъмнокафява гъба. Чарли беше споделила това с Греъм, след като излязоха от бившия хамбар, където се помещаваше спа центърът заедно с малко уютно барче, и тръгнаха опипом към бунгалото, препъвайки се по пътя. „Ние тук си имаме истински нощи — гордо заяви Греъм. — Никакво светлинно замърсяване.“ Интересен израз, помисли си Чарли. Досега никога не бе смятала светлината за замърсител, но разбираше какво има предвид Греъм.