Софи Хана - Ранима близост

— Къде е младши следовател Уотърхауз? — питам пак. Сещам се за отговора още докато задавам въпроса. — В къщата на Робърт е, нали?

И ти си там някъде, на „Чапъл Лейн“ 3. Знам, че си там. Сещам се за пристъпа на паника, който преживях пред прозореца ти и ме повали на тревата. Всяко стръкче беше като ледено острие, което прониква през кожата ми и влиза до дъно в плътта ми. Започвам да дишам на пресекулки и се заставям да отпъдя спомена, преди да ме е обсебил напълно.

— Робърт ли? — поглежда ме Селърс объркан. — Подали сте срещу този мъж обвинение в отвличане и изнасилване, а говорите за него като за приятел.

Ивон пребледня. Избягвам погледа й. Ако Селърс и Гибс не са пълни некадърници, ще намерят няколко книги за изнасилването и последиците от него в долното чекмедже на нощното ми шкафче, както и уред за сигнализиране на изнасилване и спрей за защита от нападатели. Набавила съм си всичко това, за да направя историята си по-убедителна — тягостни доказателства, разкриващи хаоса в душата на жертва, която не може да преодолее преживяния ужас.

— Една жена може да нарича своя изнасилвач както си поиска — реагирам гневно аз.

Гибс излиза още докато говоря и оставя вратата да се блъсне зад гърба му. Селърс удостоява отговора ми е едва забележима промяна в изражението на лицето. После и той излиза. Гледам го как настига своя злобен колега по пътеката. Двамата се запътват към къщата.

Ивон не тръгва след тях, въпреки че й обръщам гръб и отново взимам четката. Гърбът ми е скован от напрежение, стегнат и изправен, за да поеме удара от онова, което тя ще каже.

— Съжалявам за компютъра ти — измърморвам под нос.

— Сигурно няма да го задържат задълго.

— Робърт те е отвлякъл и те е изнасилил? — пита тя през стиснато гърло.

— Не, разбира се. Затвори вратата.

Тя стои като закована и клати глава.

Накрая аз ставам и отивам да затворя вратата.

— Излъгах, измислих голяма лъжа, за да накарам полицията да реши, че Робърт е опасен и трябва веднага да бъде намерен.

Ивон ме гледа ужасена.

— Нямах избор — оправдавам се аз. — Полицията си клатеше краката. Искам да знам какво става с Робърт. Нещо му се е случило, убедена съм. Трябваше да ги накарам да действат, да започнат да го търсят.

— Затова значи настояваше вчера да те закарам до участъка — гласът й е глух и равен. — Каква ти беше историята? Какво точно им каза?

— Не ми се говори за това.

— Защо?

— Защото… Нали ти казах — лъжи, измислици. Защо ме гледаш така?

— Казала си на полицията, че Робърт — мъжът, който според теб е сродната ти душа, мъжът, за когото искаш да се омъжиш и с когото искаш да прекараш остатъка от живота си, — казала си на полицията, че те е отвлякъл и изнасилил? — Опитва се да ме шокира, излагайки на показ голия факт на стореното от мен. Няма да успее. Аз моя шок отдавна съм го преживяла. Сега тази лъжа, тази крайна стъпка, която предприех, е просто част от живота ми, като всичко останало: любовта ми към теб; мъчението, изживяно в ръцете на мъж, чието име не знам; този каменен слънчев часовник пред мен е нарисуваното усмихнато слънце в центъра.

— Казах ти причината — не се предавам аз. — Полицията не искаше да си мръдне пръста да намери Робърт, когато беше само изчезналият ми женен любовник. Исках да им подпаля ракета под задниците и успях — махнах с ръка към къщата. — Ето че са тук и търсят.

— Сигурно те мислят за луда. И се питат дали не си го наръгала с нож или нещо такова.

— Не ми пука какво мислят, стига да го търсят под дърво и камък.

— Те знаят, че лъжеш. — Ивон едва се сдържа да не заплаче. Гласът й трепери от страх. — Ако не, все ще разберат. — Дълбоко в себе си тя продължава да е едно кротко, боязливо момиче от интернат. И тя е роб на шаблоните като почти всеки друг. Осъзнавам, че повечето хора биха се съгласили с нейното гледище, а не с моето, което е странна мисъл.

Мълча си. Полицаите не могат да докажат, че не съм била отвлечена и изнасилена, колкото и да се стараят, а не могат да докажат и че не си бил ти, докато не те намерят.

Дали да кажа на Ивон истината за случилото се с мен? Вчера видях, че съм в състояние да го направя, че мога да го разкажа. Не беше толкова зле, колкото си го представях в продължение на три години. Като се връщах вкъщи от полицейския участък, имах чувството, че съм успяла със зъби и нокти да си върна малко от достойнството, което онези мъже ми бяха отнели. Вече не се страхувах толкова да говоря.

Никой не може да разбере това, дори ти, Робърт — но ми помага мисълта, че най-накрая разказах случилото се по начина, по който го направих: като част от планирана стратегия, чиято цел е да манипулира полицията. Не добросъвестно като някое унижено добро момиче. Може би младши следовател Уотърхауз ми помогна, като ми говореше сякаш съм престъпница. Формално погледнато, аз може би съм, след като дадох неверни показания. Вече не съм жертвата на мъжа, който ме нападна, а съм равна с него; и двамата сме нарушители на закона.