Софи Хана - Ранима близост

— Да, сър.

— О, и като съм почнал да ти обяснявам елементарни неща — изземи компютъра на Наоми Дженкинс. Ще можем да установим дали писмото, което твърди, че е пуснала в интернет, е било написано на нейната машина, нали така?

— Да, сър — отвърна Саймън. Някой ще може да установи, но не и ти. Проблемът на Прауст бе, че е специалист във всичко, което не изисква специални познания. — Ако не е сменила компютъра. Може оттогава да си е купила нов.

— Прати Селърс и Гибс да свършат тази работа. За днес това е най-важната ни задача.

Ти ги прати, за малко да изтърси Саймън. Прауст да не би да се готвеше да се пенсионира, запита се той, както раздава задълженията си на всеки, готов да ги поеме?

— Разпитай Дженкинс пак. И иди в „Травълтел“…

— Току-що говорих по телефона със служителката на рецепцията — съобщи Саймън, доволен, че е успял да обезглави поне едно от ненужните наставления на Прауст. Излишните съвети бяха любимо хоби на Снежния човек, макар предпочитанията му леко да клоняха към отправянето на неоснователни предупреждения. Непрестанно поучаваше Чарли, Саймън и останалите от екипа да не блъскат колите си, да заключват входните си врати или да внимават да не паднат в някоя пропаст, ако отиваха в планината.

— Жена и мъж, отговарящи на описанието на Хауърт и Дженкинс, са прекарвали всяка четвъртък вечер в „Травълтел“, в стая номер единайсет, в продължение на около година. Точно както каза Дженкинс в понеделник. Очаквам служителката на рецепцията в „Травълтел“ да ми се обади да потвърди. Изпратих й по куриер копие на снимката…

— Те са, разбира се! — Прауст тресна чашата си върху бюрото.

— Сър, да не искате да кажете, че не е трябвало да си правя труда да проверявам?

Такъв основен пропуск — в паралелния свят, в който Саймън беше сгрешил какви ли не неща, но различни неща — без съмнение щеше да предизвика порой от упреци, много сходни с тези, които получаваше сега.

Инспекторът го изгледа с отвращение. Същата погнуса прозвуча и в гласа му:

— Просто ставай и действай, Уотърхауз. Има ли нещо друго, или ще ми позволиш няколко минути спокойствие, за да събера останките от съсипания си ден?

— Служителката от „Травълтел“ каза, че двамата — Хауърт и Дженкинс, ако предположим, че са те — изглеждали много влюбени.

Прауст вдигна ръце.

— Значи една загадка по-малко. Това обяснява защо са ходели в крайпътен мотел всяка седмица. За секс, Уотърхауз. Ти какво си мислеше: че и двамата си падат по ястия за двама от осем лири и деветдесет и девет?

Саймън се направи, че не забелязва сарказма му. Връзката между Робърт Хауърт и Наоми Дженкинс бе от решаващо значение за случая — в центъра на цялата странна история, а служителката от „Травълтел“, доколкото Саймън знаеше, бе обективен свидетел.

— Тя каза, че двамата били винаги прегърнати — продължи той непоколебимо. — Все се гледали в очите, такива работи.

— На рецепцията ли?

— Явно.

Прауст шумно изпръхтя.

— И жената винаги оставала за през нощта, тръгвала си на следващата сутрин. А мъжът си тръгвал към седем същата вечер.

— Винаги ли?

— Така каза тя.

— Що за идиотска връзка е това? — изсумтя Прауст и надникна в празната си чаша, сякаш се надяваше да се е напълнила сама.

— Вероятно породена от насилие — предположи Саймън. — Имах предвид Стокхолмския синдром, сър. Нали знаете, когато жените се влюбват в мъжете, които са ги насилили…

— Не ми губи времето, Уотърхауз. Върви да си вършиш работата.

Саймън се изправи и тръгна към вратата.

— О, и Уотърхауз?

— Да, сър?

— Може, докато се мотаеш насам-натам, да ми купиш някоя книга за слънчеви часовници. Винаги са ми харесвали. Знаеш ли, че слънчевите часовници показват времето по-точно от другите часовници, по-точно от обсерваторията в Гринуич? Четох за това някъде. Ако искаш да измериш точното положение на Земята спрямо Слънцето — слънчевото време, — значи ти трябва слънчев часовник.

— Прауст се усмихна и Саймън се стресна — щастието изглеждаше неуместно на лицето на инспектора. — Часовниците ни карат да вярваме, че всички дни са еднакво дълги, точно двайсет и четири часа. Не е вярно, Уотърхауз. Някои са малко по-къси, други са малко по-дълги. Знаеш ли?

Саймън знаеше, и то прекалено добре. По-дълги бяха дните, които бе принуден да прекарва в компанията на главен инспектор Джайлс Прауст.

Сряда, 5 април

Задната ми врата се затръшва. После се чуват стъпки. Идват от къщата към бараката, където работя. Когато говоря с клиенти, я наричам ателие, но тя си е просто една средно голяма барака. Навремето, като започвах бизнеса, поисках да й избият два прозореца. И ден не бих могла да работя в помещение без прозорци. Трябва да мога да виждам.