Софи Хана - Ранима близост

— Обаче не съм сигурна, че ми се рискува с ястията на Стеф. Трябва да се въоръжим при първа възможност с телефонния номер на някоя местна таксиметрова служба, та ако умираме от глад и храната тук е ужасна, да успеем да се придвижим до Единбург, преди да са ни щръкнали ребрата от недохранване.

Чарли поклати глава в престорено отчаяние. Оливия трябваше да гладува месеци, дори може би години, преди да й щръкнат ребрата.

— Ти искаш вътрешното легло, предполагам — каза Чарли и хвърли куфара си върху другото легло.

— Определено. Иначе ще имам чувството, че спя във фоайето. Ти ще спиш във фоайето.

— Това вече не е фоайе — отсече Чарли, — превръща се в моя спалня.

— Какво лошо има да се издигат стени, питам аз. Какво лошо има в слагането на врати? Мразя ги тия глупави открити пространства. Ами ако хъркаш и ми пречиш да спя?

Чарли започна да си разопакова багажа. Сега съжаляваше, че не беше отишла да си накупи някои нови секси дрешки. Погледна през отворения прозорец към стръмния бряг, обрасъл с високи дървета, от другата страна на реката, която течеше току покрай тяхното бунгало. Тук цареше пълна тишина, ако не се брои силният глас на Оливия: нямаше шум на коли, обичайното жужене на света, тръгнал да си гледа работата. Случайните възклицания на някоя птица бяха единственото нещо, което нарушаваше тишината. Чарли харесваше и свежия студен въздух. Слава богу, че почивката в Испания се провали с гръм и трясък. Хората казват: „Всяко зло за добро“, но Чарли винаги бе смятала тази поговорка за абсурд, за истинска обида към всеки, преживял нещо трагично и ужасяващо.

— Чар? Ще си прекараме една чудесна почивка, а? — в гласа на Оливия звучеше необичайна загриженост. Беше легнала на леглото си. Чарли вдигна поглед и видя босите крака на сестра си през дървения парапет. Разопаковането на багажа бе едно от нещата, които Оливия бе зачеркнала от живота си, защото изискваха прекалено много усилия. Тя гледаше на куфара си като на малък гардероб.

— Разбира се — увери я Чарли. Досещаше се какво следва.

— Обещай, че няма да позволиш на твоя Тиранозавър Секс — твоето друго аз, да вземе връх и да съсипе всичко. С такова нетърпение очаквах тази седмица. Не искам да ми се провали заради някакъв си мъж.

Тиранозавър Секс. Чарли се опита да прогони думите от ума си, но те вече се бяха загнездили там. За такава ли я смяташе Оливия — огромно грозно чудовище, необуздан сексуален хищник? Усети как вътре в нея се затръшват врата след врата в напразен опит да защитят егото й от раната, която вече му бе нанесена.

— Кой мъж? — попита тя със стегнато гърло. — Анджили или Саймън?

Оливия въздъхна.

— Самият факт, че ти се налага да зададеш този въпрос, показва колко сериозен е проблемът — заключи тя.

— С други думи — каша — обобщи инспектор Джайлс Прауст. — Това добра преценка на ситуацията ли е според теб, Уотърхауз? Аз бих я нарекъл каша. Ти как би я нарекъл?

Саймън беше в остъкления ъгъл на Прауст. Никой не би искал да се озове тук, освен ако не му доставя удоволствие всички колеги да гледат как дребничкият плешив инспектор го разкъсва на парчета: ням, но жесток филм, гледан от безопасно разстояние, през стъкло. Саймън седеше в зелен стол без странични облегалки, от чиято седалка се ронеше пълнеж, а шефът обикаляше около него и от време на време разливаше чай от чаша с надпис „Най-добрият дядо на света“, която държеше в ръка. Саймън мърдаше ту наляво, ту надясно, за да не го опари горещата течност. Ако това беше филм, помисли си той, Прауст щеше ей сега да извади бръснач и да започне да го размахва. Но бръсначът не беше предпочитаното от Прауст оръжие; задоволяваше се да използва отровния си език и изкривеното си виждане за света и за мястото си в него.

Саймън бе предприел безразсъдно смелата стъпка да влезе в леговището на инспектора, без да е повикан. По собствено решение, доколкото служителите в Криминалния отдел изобщо се явяваха пред Снежния човек по свое собствено решение. Прякорът бе свързан със способността на Прауст да предава настроението си — особено лошото си настроение — на зали, пълни с невинни присъстващи. Ако превключеше и от спокоен станеше напрегнат, от общителен — мрачен, на всички в Криминалния отдел им секваше дъхът. Думите се превръщаха в камъни в устата, а действията им ставаха предпазливи и сковани. Саймън не можеше да разбере как успяваше Прауст да съсипе общата атмосфера. През кожата му ли излизаше? Някакви необикновени способности ли имаше?