Софи Хана - Ранима близост

— В никакъв случай с гъши пера — отсече Оливия без никакво колебание. А Чарли си помисли, че не би имала нищо против да сподели възглавницата си с господин Анджили, но запази идеята за себе си. Той беше от този тип красавци, които изглеждаха необикновено, даже неправдоподобно красиви — сякаш бяха изрисувани от някой голям художник или нещо такова. Едва ли не прекалено съвършен.

Огромен телевизор с плосък екран бе инсталиран на стената във всекидневната и макар да нямаше минибар, до вратата на кухнята имаше нещо, наречено „килер“, пълно с какви ли не видове алкохол, ядки и закуски.

— Просто в края на седмицата ни казвате какво сте консумирали — имаме ви доверие! — каза господин Анджили и намигна на Чарли. По принцип тя не обичаше да й намигат, но навярно не беше особено разумно човек да е толкова безкомпромисен към някои работи…

Кухнята беше мъничка, което щеше много да се понрави на Оливия — Чарли беше сигурна. Оливия не можеше да понася големите кухни с печки, мивки и плотове по средата, задръстени от маси и столове, по каквито си падаха повечето жени. За нея готвенето бе загуба на време и никой не би трябвало да се занимава с това, освен ако не му се налага служебно.

— Изобщо не съм като Кейт Ади — каза тя сега на господин Анджили. — Аз пиша материали за изкуството.

— Много разумно — отбеляза той. — Много по-добре е да се забиете в музей за модерно изкуство, отколкото в центъра на Багдад.

— Това е спорен въпрос — измърмори Оливия.

Чарли се вгледа в големите кафяви очи на Анджили, около които имаше бръчки от много усмивки. На колко ли години беше? Някъде около четирийсет, предположи тя. Рошавата му коса, разделена на път по средата, му придаваше приятен небрежен вид. Чарли хареса зеленикавосивото сако от туид, с което беше облечен, и шалчето му. Беше стилен, макар и в малко провинциален стил. И нямаше венчална халка.

Много по-привлекателен е от проклетия Саймън Уотърхауз.

— Как се казвате? — Чарли реши да полюбопитства малко на свой ред.

— О, извинете. Казвам се Греъм Анджили, аз съм собственикът.

— Греъм? — Тя погледна към Оливия и се захили. Сестра й се ококори срещу нея. — Какво съвпадение. — Чарли автоматично превключи на режим флирт. Килна глава встрани и палаво погледна Анджили. — Моят измислен приятел се казва Греъм.

Той реагира така, сякаш щеше да се разтопи от задоволство. По бузите му избиха розови петна.

— Измислен ли? Защо ви е да си измисляте приятел? Сигурно имате един куп истински. — Той прехапа устна и свъси вежди. — Не исках да кажа един куп, исках да кажа… е, сигурно имате много обожатели.

Притеснението му разсмя Чарли.

— Това е дълга история — махна тя с ръка.

— Извинете. Обикновено съм много по-учтив и сдържан, отколкото сега. — Той пъхна ръце в джобовете и се усмихна глуповато. И той знае как да флиртува, отбеляза Чарли; тя по принцип не си падаше по срамежливия злочест подход.

— Има ли наблизо някакви добри ресторанти? — намеси се Оливия с висок глас.

— Ами… Единбург не е далеч, ако нямате нищо против да шофирате час и нещо — отвърна Греъм, — освен това има отличен ресторант и тук. Стеф готви за всички гости, които искат първокласни домашно приготвени ястия. Всички съставки са екологично чисти.

— Коя е Стеф? — попита Чарли, колкото се може по-непринудено. Беше я обзело необяснимо раздразнение.

— Стеф ли? — захили се Греъм, давайки й да разбере, че се е досетил какво се крие зад въпроса й. — Тя е целият ми наличен персонал — човекът оркестър: готвачка, камериерка, секретарка, дежурна на рецепцията — каквото поискате. Моята слугиня. Моето момиче за всичко. Макар че едва ли бих могъл да я нарека момиче — засмя се той. — Не, в интерес на истината Стеф си е много привлекателна, ако си падате по селски тип жени. А и без нея съм загубен, скъпата ми тя. Да ви донеса ли менюто по-късно? — попита Анджили, без да откъсва поглед от Чарли.

— Би било чудесно — отвърна тя, усещайки се леко замаяна.

— И не забравяйте да надникнете в спа комплекса, който се помещава в сградата, служила някога за хамбар. Съвсем наскоро направихме и тепидариум. Идеално място, където може да се отпуснете и да се поглезите.

— Това наистина е добър знак — отбеляза Оливия, щом Анджили си отиде. — Винаги бих предпочела тепидариум пред сауна или санариум.

Чарли нямаше представа какви са тия неща, но реши да не пита. Само се зачуди дали сестра й бе работила поне един пълен работен ден през живота си.