Софи Хана - Ранима близост

— Наоми! — и махна с ръка. Другата ръка беше в джоба му. Макар да не го познах, предположих, че той ме познава и ме чака. (Сега знам, че този мъж е Робърт Хауърт от Спилинг, Чапъл Лейн 3, но тогава не знаех.)

Застанах до него. Той ме сграбчи за лакътя и извади нож от джоба на якето си. Аз изпищях. Ножът имаше твърда черна дръжка, дълга близо седем сантиметра и острие с дължина към дванайсет сантиметра. Придърпа ме към себе си така, че гърдите ни се опряха, и притисна върха на ножа до корема ми. И през цялото време ми се усмихваше. С тих глас ми заповяда да престана да крещя. Каза: „Млъкни или ще те изкормя. Ще ти изтръгна сърцето. Знаеш, че не се шегувам.“ Спрях да крещя. „Прави точно каквото ти се казва и няма да забия ножа в теб, става ли?“ Кимнах. Той сякаш се ядоса, че отвръщам само с жест. „Става ли?“ — повтори.

Този път отговорих с глас: „Добре.“

Пъхна ножа обратно в джоба, хвана ме под ръка и ми нареди да вървя към неговата кола, паркирана на около двеста метра от моята на Торнтън Роуд в посока Спилинг, пред магазин, наречен „Сноуи Джоуис“, където се продава спортна екипировка. Колата му беше черна. Мисля, че беше хечбек. Бях твърде изплашена и не забелязах нито марката, нито модела, нито номера.

Отключи вратата отдалече с дистанционно, което извади от същия джоб, в който държеше и ножа. Стигнахме до колата, той отвори задната врата и ми заповяда да вляза вътре. Качих се отзад. Той блъсна вратата, заобиколи колата, отвори другата задна врата и седна до мен. Взе ми дамската чанта, извади мобилния телефон и захвърли чантата през прозореца на колата. Телефона метна на седалката до шофьора. Имаше нещо като рафт над задните седалки, по цялата им дължина. Той се протегна зад мен и измъкна нещо. Беше маска за очи, направена от синя подплатена материя, с черна ластична лента. Сложи ми я и я нахлупи върху очите. Каза, че ако я махна, ще използва ножа срещу мен. И добави: „Ако не искаш да кървиш бавно до смърт, ще правиш каквото ти кажа.“

Чух как се блъсва вратата. Доколкото можех да разбера по звука, той се качи зад волана. „Нагласявам огледалото за задно виждане така, че да те наблюдавам през цялото време. Не се опитвай да правиш каквото и да било.“ Колата тръгна. Не знам колко време бяхме в движение. Имах чувството, че са минали часове, но бях толкова изплашена, че не бях в състояние точно да преценя. Предполагам, че сме пътували поне два часа, може и повече. Отначало се опитах да убедя господин Хауърт да ме пусне да си вървя. Предложих му пари, за да ме освободи. Попитах го откъде знае името ми и какво смята да прави с мен. Той се изсмиваше на всеки мой въпрос и не отговаряше. Накрая май се раздразни и ми каза да млъкна. След това си мълчах, защото той пак ме заплаши с ножа. Каза, че е заключил всички врати на колата и че ако се опитам да избягам, ще съжалявам. „Просто трябва да правиш каквото ти казвам и няма да пострадаш“, заяви той.

През цялото пътуване радиото работеше на радиостанция „Рейдио файв лайв“. Не забелязах какви предавания вървяха, само радиостанцията. След известно време, през което мълчахме, господин Хауърт започна да ми разказва за мен. Знаеше домашния ми адрес, знаеше, че правя слънчеви часовници. Започна да ми задава въпроси за слънчевите часовници и настоя да му отговарям. Каза, че ако сбъркам един отговор, ще спре и ще извади ножа. Личеше си, че е доста запознат със слънчевите часовници. Спомена два специфични термина и знаеше какво означават. И двата бяха технически понятия, които незапознатите със слънчевите часовници едва ли са чували. Знаеше, че съм родена във Фолкстоун, че съм учила типография в университета в Рийдинг и че съм започнала бизнеса си със слънчеви часовници благодарение на значителната сума пари, която спечелих, като продадох един типографски шрифт, създаден от мен през последната година от следването, на компанията за софтуерни продукти „Адоуб“. Попита ме как се чувствам като успяла в бизнеса жена. Задаваше въпросите си с подигравателен тон. Останах с впечатлението, че иска да ме тормози с това, че знае толкова много за мен. Попитах го откъде е почерпил цялата тази информация. Той спря колата и аз усетих нещо остро да опира в носа ми. Предположих, че е ножът. Господин Хауърт ми напомни, че не ми е разрешено да задавам въпроси, и ме накара да се извиня. След това пак подкара колата.

След известно време колата спря. Господин Хауърт отвори моята врата и ме измъкна навън. Хвана ме пак под ръка и ми нареди да вървя бавно. Насочваше ме накъде да ходя. Накрая по начина, по който усещах земята под краката си, разбрах, че влизаме в сграда. Изкачихме някакви стъпала. Господин Хауърт ме сграбчи и смъкна палтото ми. Каза ми да си сваля обувките и аз ги свалих. Беше много студено в тази сграда, по-студено, отколкото навън. Накара ме да се завъртя и да седна. Седнах. Нареди ми да легна. Помислих, че вероятно съм на някакво легло. Той върза въжета за китките и глезените ми и опъна тялото ми във формата на Х, като завърза всеки мой крайник за нещо. След това свали маската от очите ми.