Софи Хана - Ранима близост

Уотърхауз издърпва с нежелание стола изпод масата и сяда срещу мен.

— Вчера бяхте по-убедителна — отбелязва той. — Да не би господин Хауърт да ви е теглил шута? Така ли решихте да го накажете?

— Не. Аз…

— Наясно ли сте, че отправянето на фалшиви обвинения за изнасилване е сериозно криминално деяние? — Забил е поглед в листа хартия пред себе си, гъсто изписан от горе до долу е най-ситния почерк, който някога съм виждала. Нищо не мога да разчета.

Каня се да му отговоря, но се спирам. Защо ще му позволявам да ме обсипва с въпроси? Влязъл е в ритъм като човек, който играе тенис срещу стена. Имам право на повече уважение и съчувствие. Лъжа само за една-единствена подробност. Ако те извадя от историята на моето изнасилване и те заменя с мъж, чието име не знам, мъж, чието лице продължавам да виждам в кошмарите си, от които скачам в леглото, подгизнала в пот, щях да казвам абсолютната истина. Което означава, че заслужавам по-добро отношение.

— Да, наясно съм — отвръщам. — А вие би трябвало да сте наясно, че ще направя оплакване срещу вас, ако не престанете да ме гледате и да ми говорите така, сякаш съм кучешко лайно, залепнало за обувката ви. Старая се да съм искрена с вас. Извиних се за лъжите вчера и обясних причината да ви излъжа. Дойдох да съобщя за много по-сериозно престъпление от фалшиво обвинение в изнасилване — има си йерархичен ред и според мен би трябвало да започнете да се съсредоточавате върху това, вместо да задълбавате в предубежденията си спрямо мен.

Той ме поглежда. Не мога да разбера дали е ядосан, изплашен или стреснат.

— Мога да ви докажа, че говоря истината и така да улесня живота и на двама ни — предлагам аз. — Съществува организация, наречена „Спийк аут енд сървайв“, тя има уебсайт — speakoutandsurvive — цялото слято — точка org точка uk. На страницата, озаглавена „Survivors’ Stories“, ще намерите писмо, написано от мен на единайсети май 2003. Разказите са номерирани. Моят е номер седемдесет и две. Подписах го само с инициалите си: Н. Дж.

Уотърхауз си записва всичко.

— Чакайте тук — казва той, след като приключва, излиза и оставя вратата зад него да се тресне. Сама съм в синята килия.

В тишината главата ми се изпълва с твои думи. Младши следовател Уотърхауз е никой за мен. Непознат. Помня какво каза ти за непознатите в деня, когато се запознахме, след като беше застанал на моя страна в спора ми с човек на име Брус Дохърти — друг един непознат, пълен идиот. „Той не те познава и ти не го познаваш — каза ти. — Следователно не може да те нарани. Най-тежко ни нараняват хората, които са ни най-близки.“ Изглеждаше притеснен, сякаш се опитваше да изпъдиш някаква неприятна мисъл от ума си. Тогава не те познавах достатъчно, за да те попитам дали самият ти не си бил наранен и от кого. „Повярвайте ми, знам какво говоря — настоя ти. — Ние сме в ранима близост само с хората, които обичаме. С непознатите — не.“ „Искате да кажете, че непознат не може да ме нарани?“ — яростно запитах аз, водена от собствените си преживявания.

„Ако болката не е лична, не е толкова страшно. Не става въпрос лично за вас или за другия човек, или за отношенията помежду ви. То е по-скоро като природно бедствие — земетресение или наводнение. Ако се давя в наводнение, бих го нарекъл лош късмет, но няма да го възприема като предателство. Шансът и обстоятелствата не са свързани със свободната воля. Те не могат да те предадат.“

Сега за първи път разбирам какво имаш предвид. Младши следовател Уотърхауз се държи така, защото така трябва, защото работата му е да се съмнява във всичко, което му кажа. Не е свързано лично с мен. Той изобщо не ме познава.

Чудя се какво ли би казал за непознатите, които са добри, които ми се усмихват на улицата и казват: „Извинявай, мила“, ако случайно се блъснат в мен. И най-незначителната добра дума идва като шок за всеки, преживял преднамерено насилие. И най-дребната проява на доброта, която не струва нищо на хората, ме изпълва с покъртителна благодарност; раболепна благодарност, задето някой е сметнал, че съм достойна да ми се усмихне или да ми се извини. Вероятно е свързано с шока от контраста: удивена съм, че в един и същи свят може едновременно да съществуват непринудена доброта и непредизвикано зло и почти да не си дават сметка за това.

Ако полицията те намери жив и здрав, ще ти кажат в какво съм те обвинила, всички гадни подробности. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм си го измислила? Ще разбереш ли, че съм почернила името ти само защото бях отчаяна и толкова се тревожех за теб?