Софи Хана - Ранима близост

Почти не съм ти говорила за професията си. Ти никога не говориш за твоята и аз не искам да те оставям с впечатлението, че моята работа е по-важна. Веднъж допуснах грешката да ти задам въпроса защо си решил да станеш шофьор на камион. „Искаш да кажеш, че трябва да работя нещо по-престижно ли?“ — веднага ме попита ти. Така и не разбрах обиди ли се, или реакцията ти бе проекция на собственото ти отношение към твоята професия.

— Изобщо не исках да кажа това — възразих аз. И наистина не исках. Като се замислих всъщност, открих какви ли не предимства в работата ти. Едно от тях например е, че нямаш началници. Можеш по цял ден да си слушаш дискове или радио. Започнах да си мисля, че нашите две професии далеч не са толкова различни. Навярно някакъв вкоренен в мисленето ми снобизъм ме е карал да смятам, че всички шофьори на камиони са глупави, недодялани, ниско подстригани мъже с шкембета, които се вбесяват от покачването на цената на бензина.

— Обичам да съм сам, обичам и да карам — сви рамене ти. За теб отговорът бе прост и очевиден. — Не съм тъп — добави ти. Никога не бих си и помислила, че си. Ти си най-интелигентният човек, когото познавам. Не говоря за образование и дипломи. Не знам какво образование имаш. Не си следвал, предполагам. И не се перчиш в разговори, както правят някои умни хора, даже напротив. Насила трябва да измъквам мнението ти за едно или друго. Изказваш своите становища и предпочитания, сякаш се извиняваш, защото не искаш да влияеш на никого с тях. Единственото, за което си готов да говориш безспир, е за любовта ти към мен.

— Сам съм си господар — каза ти. — Само аз и камионът. По-добре, отколкото да си шеф. — Откакто се познаваме, това е единственият случай, когато си намеквал за статут. Не можах да те разбера, но си замълчах, защото времето ни изтичаше — беше почти седем часът.

— Защо поискахте да се срещнете с мен или старши следовател Зейлър? — обади се младши следовател Уотърхауз. — Аз предположих, че искате да разговаряме за Робърт Хауърт.

— Правилно. Робърт е лицето, което ме изнасили. — Лъжата се плъзва по езика ми и излиза. Вече не ми е нервно. Наглостта в мен е взела връх. Изпитвам налудничавото силно чувство, че отсега нататък аз съм тази, която пише правилата. Кой ще ме спре? Кой има толкова въображение, че да разбере на какво е способно моето въображение?

Аз съм човекът, който прави неща, каквито никой друг не би направил.

Осенява ме ужасна мисъл.

— Да не е твърде късно? — питам.

— В какъв смисъл?

— Имам ли право да подам оплакване, след като се е случило толкова отдавна?

— Робърт Хауърт ви е изнасилил? — Уотърхауз изобщо не си прави труда да крие недоверието си.

— Точно така.

— Мъжът, в когото сте влюбена и който е влюбен във вас. Мъжът, е когото се срещате всеки четвъртък в мотел „Травълтел“ край бензиностанцията „Рондсли Ийст“.

— Вчера излъгах. Съжалявам.

— Всичко, което казахте, е било лъжа, така ли? Двамата с господин Хауърт не сте любовници?

Чела съм в интернет за изнасилването и знам, че някои жени се влюбват или остават сексуално привлечени от своите изнасилвани, но аз никога не бих могла да се правя на толкова побъркана идиотка, защото само такива жени могат да изпитват подобни чувства към насилниците си. А това означава, че нямам алтернатива за действие.

— Да, всичко, което казах вчера, е лъжа.

Уотърхауз не ми вярва. Сигурно му се струва, че съм прекалено сдържана. Мразя, когато всички очакват от теб да изкарваш на показ чувствата си на обществено място.

— Защо трябваше да измисляте такава лъжа? — пита ме той сякаш съм заподозряна.

— Отначало не бях сигурна дали искам да съобщя за изнасилването. — Нарочно използвам думата, която от три години избягвам. С всяко повторение става по-лесно. — Исках да го изплаша — Робърт Хауърт. Реших, че ако го посети полиция и се спомене моето име, това ще му донесе инфаркт или нещо такова.

Уотърхауз не сваля поглед от мен и мълчи. Чака ме да се проваля, да изгубя почва под краката си.

— И защо променихте плана си? — пита накрая той.

— Разбрах, че идеята ми е глупава. Достраша ме сама да раздавам правосъдие…

— Трийсети март 2003 година мина много отдавна. Защо чакахте до вчера?

— Три години са нищо. Питайте всеки, който е бил изнасилен. Дълго време бях в шок. Не бях в състояние да вземам решения. — Отговарям на всеки въпрос бързо като робот и приемам собствените си поздравления, задето бях проявила разум и не се бях заставила да изтърпя това изпитание преди три години.