Софи Хана - Ранима близост

— Защото, ако се превърна в престъпник, това щеше да е още една победа за него, нали? Казах ви: исках полицията да се появи пред къщата му и да го изплаши до смърт. Не исках да ми се налага… лично да се изправя лице в лице е него.

— И така сътворихте цяла история за любовна връзка, стая номер единайсет всеки четвъртък вечер, приятелката, която уж се обадила и говорила със съпругата на господин Хауърт?

— Да.

Той поглежда бележките си.

— Имате ли приятелка и квартирантка на име Ивон?

Поколебавам се.

— Да. Ивон Кочин.

— Значи не всичко, което сте казали вчера, е лъжа. Ето че за днес имате най-малкото една лъжа. Ами пристъпът на паника, когато сте отишли в къщата му? Срещата с госпожа Хауърт?

— Всичко това беше вярно. Наистина ходих там. Това ме накара да реша, че няма да мога да се справя сама. Затова дойдох при вас.

— Вчера вие показахте на мен и на старши следовател Зейлър снимка, на която сте заедно с господин Хауърт — казва Уотърхауз. — Как ще обясните това?

Старая се изненадата и раздразнението да не ми проличат. Трябваше да се сетя за тази снимка и да го обмисля предварително, а аз я бях забравила.

— Монтаж е — спокойно отвръщам аз.

— Така ли? И как точно го направихте?

— Не го направих аз. Занесох на един приятел снимка на Робърт Хауърт и моя снимка и той свърши останалото.

— Откъде взехте снимка на господин Хауърт?

Въздъхвам, все едно ми задава въпрос с очевиден отговор.

— Сама я направих на паркинга на бензиностанцията. На двайсет и четвърти март миналата година.

— Не ми се вярва — отсича Уотърхауз. — Хем не ви е видял, хем сте стояли точно пред него, когато сте го снимали. И как така носехте фотоапарат със себе си?

— Не бях застанала точно пред него. Направих снимката от разстояние с дигиталния си фотоапарат. Моят приятел я прехвърли на компютър и увеличи главата и раменете, за да изглеждат като заснети в едър план…

— Кой е този приятел? Да не би да е приятелка. Онази госпожица Кочин?

— Не. Няма да ви кажа името му. Съжалявам. А за да ви отговоря на другия въпрос: винаги нося със себе си фотоапарат, когато отивам на среща с перспективен клиент, както беше тогава. Снимам градините им или стените, мястото, където искат да се постави слънчев часовник. Помага ми в работата, когато имам снимка на въпросното място.

Уотърхауз изглежда смутен. Забелязвам проблясък на съмнение в очите му.

— Имате много странен начин на мислене, ако историята, която ми разказвате сега, е вярна — заявява той. — А ако не е, мога да докажа, че лъжете.

— Може би трябва да ме оставите все пак да ви разкажа онова, което дойдох да ви разкажа. Щом чуете какво ми се е случило, ще разберете защо ви се струва, че разсъждавам странно — всеки на мое място би се побъркал. А ако продължавате да не ми вярвате, след като ви опиша какво съм преживяла, ще се постарая никога повече да не обеля и дума пред вас, ако си мислите, че съм способна да лъжа за подобно нещо!

Знам, че е безполезно да печеля симпатиите му, че съм бясна вместо ревлива, но толкова съм свикнала с гнева. Иде ми отвътре.

— Щом взема показанията ви — предупреждава ме Уотърхауз, — разговорът става официален. Разбирате ли?

Сърцето ми се свива в лек спазъм на паника. Как да започна? Имало едно време… Но аз не се изповядвам, нито разкривам станалото. Лъжа през зъби — ето така ще го възприема. Истината ще присъства само за да помага на лъжата, което означава, че не се налага да изпитвам чувствата, свързани със случилото се.

— Разбирам — кимвам аз. — Да го направим официално тогава.

4 април 2006

„ПОКАЗАНИЯ НА НАОМИ ДЖЕНКИНС

Адрес: Рондсли, площад «Аргил» №14.

Професия: майстор на слънчеви часовници с еднолична фирма.

Възраст: 35 години.

Декларирам, че написаното от мен в тези показания е вярно и съм наясно, че за неверни сведения подлежа на съдебно преследване, в случай че съзнателно съм твърдяла нещо, за което знам, че е невярно или не вярвам да е истина.

Подпис: Наоми Дженкинс

Дата: 4 април 2006 г.“

В понеделник сутринта на 30 март 2003 г. излязох от вкъщи в 9:40 ч. и тръгнах към местния каменоделец Джеймс Флоутън от Кросфийлд Фарм Хауз в Хамбълсфорд, за да взема мраморен къс, необходим за работата ми. Господин Флоутън ми каза, че камъкът още не е пристигнал от каменоломната, и аз веднага поех обратно по пътеката към главния път — Торнтън Роуд, където бях паркирала колата си.

До колата ми стоеше мъж, когото не бях виждала през живота си. Беше висок, с къса тъмнокестенява коса. Носеше светлокафяво кадифено яке с подплата от нещо като овча кожа, черни джинси и високи обувки. Като наближих, той викна: