Софи Хана - Ранима близост

За пореден път се питам дали не трябва да променя историята на нападението така, че онова, което ще разкажа на младши следовател Уотърхауз (ако той изобщо ми позволи), да е съвсем различно от случилото се в действителност. Решавам, че не е по силите ми. Мога да съм убедителна само ако се опирам на непоклатими факти. Дни наред не съм спала като хората. Всичките стави ме болят, а мозъка си чувствам като настърган на едро ренде. Нямам сили да си измислям изнасилване, което никога не се е случвало.

А и никоя измислена история не може да звучи по-страшно от ужаса, който изживях в действителност. Ако успея да убедя младши следовател Уотърхауз, че казвам истината, издирването ти веднага ще се изкачи на първо място в списъка му със задачи.

След около десет минути вратата се отваря. Той се връща, стиснал няколко листа хартия, и ме гледа внимателно.

— Искате ли чаша чай? — пита той.

Това ми звучи окуражаващо, но се правя на раздразнена.

— Така значи? След като доказах, че не лъжа, имам право на чай. Да не би да има регламент? Чай за изнасилване, газирана вода за блудство, вода от чешмата за открадната на улицата чанта?

Изражението му става студено.

— Прочетох какво сте написали. Или по-скоро каквото казвате, че сте написали.

— Не ми ли вярвате? — По-голям инат е, отколкото си мислех. Приготвям се да вляза в битка. Обичам добрите спорове, особено когато знам, че мога да надделея. — Откъде бих могла да знам, че го има, ако не го бях написала? Да не си мислите, че жените, които не са изнасилвани, ровят из интернет страниците, посветени на изнасилването, за забавление и като намерят някоя история, която случайно е подписана с инициали като техните…

— „Моят нападател бе човек, когото не бях виждала никога преди това, нито съм го виждала след това“ — чете на глас Уотърхауз на една от страниците, които държи в ръка. Разпечатал е писмото ми. Стресвам се, става ми неприятно при мисълта, че то е в стаята при нас.

Започвам бързо да говоря, за да не ми чете повече собствените ми думи.

— Тогава не знаех кой е. По-късно разбрах. Видях го пак. Както ви казах, случайно го срещнах на бензиностанцията „Рондсли Ийст“ в четвъртък на двайсет и четвърти март миналата година.

Уотърхауз клати глава и разгръща листовете.

— Не сте ми казвали това — възразява той категорично. — Казахте, че сте се срещнали за първи път с господин Хауърт на тази дата, но не сте споменавали къде.

— Е, там беше. На бензиностанцията. Но не беше за първи път. Първият път беше, когато ме изнасили.

— Бензиностанция „Рондсли Ийст“. В „Травълтел“ ли?

Представям си мозъка на Уотърхауз като компютър, а всичко, което му казвам — като нови данни, които трябва да се въведат.

— Не. В закусвалнята на бензиностанцията. Онова, което казах за „Травълтел“, е лъжа. Знам, че има мотел „Травълтел“ до „Рондсли Ийст“ и исках лъжата ми да е колкото се може по-близо до истината.

— Ами стая номер единайсет? Стаята, която всеки път сте наемали? — отронва той — по-тихо и деликатно не съм го чувала да говори досега. Лош знак. И ме наблюдава внимателно.

— Това си го измислих. Никога не съм влизала в „Травълтел“ или в която и да е от стаите там.

Щом чуе историята ми, няма да има никакви съмнения, че казвам истината; няма да си прави труда да говори с персонала в „Травълтел“. Освен това знае, че може лесно да се провери и аз го знам. Логично е да си помисли, че няма смисъл да поемам риска с такава очевидна лъжа.

— Значи срещнахте господин Хауърт, вашия изнасилвач, за втори път на двайсет и четвърти март миналата година в закусвалнята на бензиностанция „Рондсли Ийст“?

— Да. Аз го видях. Той не ме видя.

Уотърхауз се обляга назад в стола си и хвърля химикалката си на бюрото.

— Сигурно сте изпаднали в шок, като сте го видели?

Мълча си.

— От къде научихте името и адреса му?

— Проследих го до камиона му. На него пише името и телефонния му номер. Намерих адреса в телефонния указател. — Да ме пита каквото си иска. Ще му намеря отговор — добър, правдоподобен отговор — за секунди. Всеки път, щом привлече вниманието ми върху някоя подробност, с която се надява да ме разобличи в лъжа, аз намирам начин да я вплета в историята си. Всичко може да се съгласува. Само трябва да действам методично: така трябва да е станало, и това също така трябва да е станало. Коя история би го позволила?

— Не разбирам — казва Уотърхауз. — Знаете името му, знаете къде живее. Споменахте, че сте смятали сама да раздавате правосъдие. Защо не го направихте?