Софи Хана - Ранима близост

Стъпките са твърде много — не може да са само на Ивон. Без да поглеждам, знам, че са полицаите. Усмихвам се. Домашно посещение. Най-сетне ме взеха на сериозно. Сигурно и към твоята къща са тръгнали полицаи, ако вече не са там. Като знам, че скоро ще разбера нещо за теб, времето минава по-поносимо. Няма да чакам дълго. Опитвам се да се съсредоточа само върху факта, че ще имам известие, и да не мисля какво ще бъде то.

След дни на неведение и сковаващ страх сега имам чувството, че съм се добрала до малка тераса на стръмен склон. Изпитвам облекчение, че мога да стъпя там и да си почина, като знам, че докато аз бездействам, други действат.

Продължавам да рисувам златен лист с четката си. Мотото на слънчевия часовник, който изработвам в момента, гласи: „По-добре днес, отколкото никога.“ Поръчан ми е от разсеян съпруг, забравил за сребърната годишнина от сватбата си — поръча ми го като закъснял подарък за жена му. Каза ми, че го прави с надеждата жестът да я умилостиви, затова искаше часовникът да е внушителен. Беше избрал специално място в тяхната градина и държеше каменната основа да е висока. Затова сега правя циферблата върху равната плоскост в горния край на гранитна колона.

Вратата зад мен се отваря, в гърба ме духва вятър и прониква през пуловера.

— Наоми, двама следователи те търсят. — Ивон явно е притеснена, но в същото време се старае гласът й да звучи естествено и спокойно.

Обръщам се. Едър мъж в сив костюм се усмихва срещу мен — усмивката му е несигурна, сякаш човекът се съмнява, че ще я държи дълго на устата си. Има дебел корем, обрив по лицето от бръсненето и сламеноруса коса, намазана с гел, за да стърчи нагоре. Колегата му — нисък, тъмнокос, слаб, с малки очички и ниско чело — се промъква между дебелия и Ивон и започва да се рови из нещата в ателието ми, неканен. Вдига един по един трионите ми, оглежда ги и ги оставя обратно.

— Не пипайте инструментите ми — казвам аз. — Кои сте вие? Къде е младши следовател Уотърхауз?

— Аз съм младши следовател Селърс — представя се дебелият. Държи си картата в портфейл от изкуствена кожа. — Това е младши следовател Гибс.

Не си правя труда да чета имената върху картите им. Личи си, че са полицаи. Имат същата особена черта в поведението си, която бях забелязала и у Зейлър и Уотърхауз и която ми е трудно да определя. Неумолимост може би. Държат се така, сякаш в главите им има схеми и таблици. Тънък пласт учтивост прикрива дълбоко вкоренено презрение. Вярват си един на друг, но подхождат със съмнение към всички останали.

— Трябва да огледаме къщата ви — заявява Селърс. — Също и градината, и всички сгради в нея. Което включва и бараката. Ще се постараем да не нанесем сериозни щети.

Аз се усмихвам. Значи край на разговорите, дойде време за действие. Хубаво.

— Не е ли необходима заповед за обиск? — питам, макар да нямам никакво намерение да ги отпращам, ако нямат.

— Ако има опасност за живота на изчезнало лице, имаме право да претърсваме всякакви сгради — рецитира сковано младши следовател Гибс.

— Робърт Хауърт ли търсите? Не е тук, но претърсвайте колкото желаете. — Като какъв ли те търсят — чудя се, — като престъпник или като жертва? Сигурно и двете. Нали казах на Уотърхауз, че съм обмисляла варианта сама да раздавам правосъдие.

— Може да се наложи да конфискуваме някои неща — предупреждава ме Селърс — вече се усмихва по-уверено, след като разбра, че няма да им създавам проблеми. — Вашият компютър имам предвид. От кога го имате?

— Не много отдавна. От около година или нещо такова.

— Един момент — обажда се сепнато Ивон. — И аз живея тук и работя тук. Ако ще претърсвате къщата, ще може ли да оставите кабинета ми точно така, както сте го заварили?

— Какво работите вие? — пита Селърс.

— Проектирам интернет сайтове.

— Ще се наложи да вземем и вашия компютър. От кога го имате?

— От кога живеете тук? — намесва се Гибс, преди Ивон да е успяла да отговори на предния въпрос.

— От осемнайсет месеца — гласът й трепери. — Вижте, не можете да ми вземете компютъра.

— Вижте, боя се, че можем. — Гибс се усмихва за първи път — стисната, злобна усмивка. Отива до перваза пред прозореца, взима месингов джобен слънчев часовник и дръпва стрелката му. Часовникът е малък, но здрав — това явно му носи разочарование, изглежда се надяваше да го счупи. Селърс прочиства гърло и аз се чудя дали е знак на укор.

— Как ще работя? — вайка се Ивон. — Кога ще ми го върнете?

— Ще ви го върнем възможно най-бързо — уверява я Селърс. — Съжалявам за неудобството. Такава е процедурата. Налага се да го вземем. — Ивон сякаш се поуспокои. — Добре тогава — обръща се към мен дебелият. — Ще започнем от къщата.