Софи Хана - Ранима близост

— Ти не обичаш Робърт — заявява Ивон потресена. — Ако го обичаше, никога не би могла да кажеш такава ужасна лъжа за него. Той ще те намрази.

— Ще оттегля обвинението веднага щом го намерят. Може да си навлека беля, задето съм излъгала полицията, но не ми пука. Нищо лошо не може да се случи на Робърт, ако призная, че лъжа.

— Сигурна ли си? Полицията не може ли да предприеме нещо независимо от твърденията ти? Нали разполагат с писмените показания, които си направила вчера? Могат да използват тях!

— Ивон, няма начин това да се е случило — обяснявам търпеливо, макар мозъкът ми да започва да се изтърква по периферията. — Трудно е да се заведе дело по случай на изнасилване дори когато свидетелите са надеждни, какво остава при такива обстоятелства. Няма начин ченгетата да продължат разследването срещу Робърт, след като го намерят, ако аз променя показанията си за пореден път. Ще ги изхвърлят от съдебната зала с подигравки.

— Не можеш да си сигурна! Какво разбираш ти от системата на действие на полицията и съда? Нищо!

— Виж, аз им казах точна дата. — Замълчавам, не мога да изрека на глас трийсети май 2003 година. — И тъй като Робърт не ме е отвличал на тази дата, ще може да докаже, че не го е направил. Сигурно е работил тогава, нали ходи на работа всеки ден. Ще си има алиби, някой ще го е видял да товари камиона си или ще е приемал стока, доставена от него, друг ще го е видял на бензиностанция или на паркинг. Или пък ще е бил с Джулиет. — Обмисляла съм тези въпроси десетки пъти. — Няма опасност за Робърт.

— Стига с този Робърт! — тревогата на Ивон преминава в гняв. — Знаеш ли какво? Според мен той си е добре, съвсем добре. Мъже като него винаги са си добре!

— Това пък какво означава?

— Ти можеш да отидеш в затвора, Наоми. Не е ли лъжесвидетелство това твоето?

— Май да.

— Май да? И само толкова ли ще ми кажеш? Абе ти наред ли си? Да не си откачила? Толкова е налудничаво всичко… — Избухва в плач.

— Има и по-лоши неща от това да отидеш за малко в затвора — отвръщам спокойно аз. Едва ли ще ме осъдят до живот. А и ще мога да кажа — съвсем искрено, — че съм излъгала от отчаяние. Никога не съм имала неприятности със закона преди. Винаги съм била примерен гражданин…

— Ти май дори не съзнаваш, че си постъпила неправилно.

Замислям се.

— От една страна е неправилно. От друга — не е — казвам аз честно. — И втората страна е по-важна. — Ровя в ума си да намеря аргументи, които биха могли да ми помогнат. Как човек като мен може да обясни на човек като Ивон? Нейната толерантност изчезва при най-малката вероятност за неприятности и съзнанието й се затваря. Като държава, въвела строги извънредни мерки за сигурност след страшно и непредвидено нападение. — Виж, сигурна ли си, че под нередно нямаш предвид необичайно? — позволявам си да предположа аз.

— Какви ги дрънкаш, да го вземат дяволите?

— Ами… повечето хора не биха постъпили като мен. Знам го. Повечето хора щяха да чакат търпеливо, като оставят нещата в ръцете на съответните власти, и щяха да се надяват всичко да свърши добре. Повечето хора нямаше да налеят масло в огъня, като обявят изчезналия си любовник за опасен престъпник с надеждата полицията да започне да го търси по-усърдно.

— Точно така! Повечето хора нямаше да постъпят така! — Нейната загриженост за мен се бе изродила в необуздан гняв. — Всъщност никой освен теб не би направил това!

— И ти възразяваш именно срещу това, нали? И според теб, понеже деветдесет и девет процента от жените не биха го направили, значи е нередно!

— Не чуваш ли колко извратено звучи? Точно обратното е! Деветдесет и девет процента от жените не биха го направили, защото е нередно!

— Не! Понякога се налага да проявиш смелост и да направиш нещо, което не се вписва в общоприетия модел, само за да поразтърсиш нещата и да ги накараш да започнат да се случват. Ако всеки разсъждаваше като теб, жените все още нямаше да имат право да гласуват!

И двете дишаме тежко, втренчени една в друга.

— Аз ще им кажа. — Ивон отстъпва крачка назад, сякаш се кани да хукне към къщата. — Ще разкрия на полицаите всичко, което ти току-що ми каза.

Свивам рамене.

— Ще твърдя, че лъжеш.

Лицето й се сгърчва. Коригира заплахата си.

— Ако ти не им кажеш, аз ще им кажа. Сериозно ти говоря, Наоми. Какво ти е, по дяволите? Превърнала си се в пълна откачалка!

Последния път, когато ме бяха обиждали в лицето, бях вързана с въжета — първо за легло, после за стол — тогава нищо не можех да предприема. Но сега по никой начин няма да търпя подобно нещо от моята така наречена най-добра приятелка.