Софи Хана - Ранима близост

— Колко пъти е идвала тук неканена?

— Вчера беше тук — заяви Джулиет, сякаш така отговаряше на въпроса на Саймън. — Погледнах през прозореца на спалнята си и я видях в градината — опитваше се да избяга, преди да успея да сляза по стълбите.

— Значи е била тук само веднъж. Никой съд няма да издаде запрещение.

— Опитвам се да действам далновидно. — В гласа на Джулиет сякаш прозвуча заговорническа нотка. Жената примижа с едно око, докато говореше — нещо като полунамигване. — Тя ще дойде пак. Ако Робърт не й проговори, а той няма да го направи, няма да мине много време и Наоми Дженкинс ще опъне палатка в градината ми. — Джулиет се засмя, сякаш тази перспектива бе по-скоро забавна, отколкото тревожна.

Нито за миг Джулиет не отстъпи крачка навътре. Стоеше на прага и не мърдаше. Зад нея, във вестибюла, Саймън виждаше светлокафяв килим на райета, червен телефон на дървена масичка, пръснати обувки, маратонки и боти. Имаше огледало, подпряно на покрита с петна стена, а самото огледало бе изцапано по средата с нещо мазно. Вдясно от огледалото, закачен с кабарче, висеше дълъг тънък календар. Най-отгоре имаше снимка на замъка в Силсфорд, а отдолу по един ред за всеки ден в месеца, но нямаше нищо написано на ръка. Нито Робърт, нито Джулиет бяха отбелязали някакви ангажименти.

— Камионът на господин Хауърт е паркиран отвън — отбеляза Саймън.

— Знам. — Джулиет изобщо не си правеше труда да скрие нетърпението си. — Казах, че Робърт е в Кент, а не камионът му.

— Той има ли друга кола?

— Да, „Волво В40“. Която — да ви кажа, та да ви спестя ненужна следователска работа — също е паркирана отвън. Робърт замина за Сисингхърст с влак. Той е шофьор. Когато не е на работа, се опитва да избягва шофирането.

— Имате ли телефонен номер на адреса, където се намира в момента?

— Не. — Лицето й се изопна. — Той си има мобилен телефон.

Саймън свъси вежди — нещо не беше наред.

— Нали казахте, че е отишъл при приятели? Нямате ли телефонния им номер?

— Те са приятели на Робърт, не мои. — Свитите устни на Джулиет подсказваха, че не би споделила компанията им дори съпругът й да й беше предложил да отиде с него.

— Кога за последен път разговаряхте с Робърт? — попита Саймън. Беше се задействал инатът му. Понеже Джулиет Хауърт с нетърпение чакаше да му види гърба, той пък имаше желание да остане повече.

— Не искам да съм неучтива, ама какво ви влиза на вас това в работата? Снощи, щом толкова искате да знаете. Снощи ми се обади.

— Наоми Дженкинс твърди, че той не вдига мобилния си телефон.

Новината сякаш подейства освежително на Джулиет. Лицето й се оживи и тя се усмихна.

— Сигурно газ пикае. Как може този толкова надежден Робърт да не й се обажда… какво ли следва!

Саймън не понасяше начина, по който ревността превръщаше хората в освирепели животни. Самият той неведнъж бе освирепявал така — човешкото изчезваше, оставаше някакъв звяр. Представи си Джулиет като хищник, който облизва устни, докато жертвата й кърви до смърт пред нея. Но може би това не беше честно, тъй като Наоми Дженкинс бе признала, че иска Хауърт да остави Джулиет и да се омъжи за нея.

Вчера Наоми му беше дала номера на мобилния телефон на Робърт Хауърт. Саймън реши да прати съобщение, с което да помоли Хауърт да му се обади. Реши да му го напише с лекомисления тон на някой завеян тип. Ще се направя на Колин Селърс, помисли Саймън.

— Ще ми направите ли една услуга? — попита Джулиет. — Кажете на Наоми, че Робърт си е взел мобилния телефон с него и телефонът си е абсолютно наред. Искам да знае, че той получава всичките й съобщения, но не им обръща внимание.

Тя дръпна входната врата по-плътно до себе си, ограничавайки погледа на Саймън върху вътрешността на къщата. Единственото, което Саймън виждаше сега, бе полукръглата масичка за телефон непосредствено зад Джулиет.

Той й подаде визитката си.

— Щом съпругът ви се върне, му кажете веднага да се свърже с мен.

— Вече поех това задължение. А сега мога ли да си вървя? Или по-скоро може ли вие да си вървите, ако обичате?

На Саймън му беше лесно да си представи как жената избухва в сълзи, едва затворила вратата след него. Бе прекалено напрегната, държеше се малко изкуствено, реши следователят. Играеше роля. Запита се дали Робърт Хауърт бе отишъл в Кент, за да вземе окончателно решение — Джулиет или Наоми. Ако е така, нищо чудно, че жена му е толкова нервна.

Саймън си представи Наоми как седи у дома като на тръни и се опитва да намери логично обяснение защо Хауърт я беше изоставил. Бедата бе там, че любовта и страстта нямаха нищо общо с логиката. Но защо Саймън изведнъж изпита съжаление именно към Наоми Дженкинс? Защо не към измамената съпруга?