Софи Хана - Ранима близост

Някой ден може и да ти кажа, че прекарвам сама всяка нощ в четвъртък срещу петък в „Травълтел“. Държах го в тайна само защото се притеснявах — да не би да си помислиш, че е малко прекалено. Може да има и други неща, свързани с мен, които да не съм ти казала, но има едно-единствено нещо, което определено искам да скрия от теб и от всеки друг. А сега ще направя това свое желание невъзможно за изпълнение. Не мога да повярвам, че съм стигнала дотук, че това, което ще направя, е станало неотложно, неизбежно.

Ивон псува под нос. Фиатът спира рязко.

— Ще трябва да слезеш тук — казва тя. — Няма места.

Кимам и отварям вратата. Острият вятър докосва кожата ми, имам чувството, че съм гола. Не може да бъде. След три години старателно пазене на тайна се каня да съборя стената, която съм издигнала между себе си и света. Ще сваля собственото си прикритие.

4 април 2006

На път за входната врата на семейство Хауърт Саймън спря пред прозореца, през който бе надничала Наоми Дженкинс, преди да получи пристъп на паника. Завесите бяха спуснати, но имаше малък процеп между тях и Саймън успя да види стаята, за която бе разказвала Наоми. Веднага забеляза невероятната й прецизност по отношение на детайла. Тъмносиньо канапе и стол, шкаф със стъклени врати, смущаващ брой безвкусни декоративни къщички, картина на оръфан старец, загледан в полуоблечен младеж с флейта на уста — всичко си беше там, точно както го бе описала. Саймън не видя нищо неприятно, нищо, което да обясни неочакваната крайна реакция на Наоми.

Стигна до входната врата, забелязвайки разхвърляната градина, която приличаше по-скоро на двор за боклуци, отколкото на нещо друго, и натисна звънеца. Нищо не се чу. Толкова ли дебели бяха стените, или звънецът не работеше? Натисна го повторно, после още веднъж — ей така за всеки случай. Нищо. Тъкмо се канеше да почука, когато прозвуча женски глас:

— Идвам! — Тонът намекваше, че жената и да иска, не би могла да отвори по-бързо.

Ако Чарли беше тук, вече щеше да си е извадила значката и личната карта, готова да поздрави всеки, който се появи на вратата. Когато бяха заедно, Саймън трябваше да следва примера й и да прави същото, за да не изглежда странно. Когато бе сам обаче, показваше личната си карта само ако му я поискаха. Чувстваше се неловко, почти пародийно, като размахваше картата си и я завираше в лицата на хората още щом ги види. Имаше чувството, че е актьор.

Жената, която застана пред него с въпросителен поглед в очи, беше млада и привлекателна, с руса коса до раменете, кафяви очи и няколко бледи лунички по носа и бузите. Веждите й бяха прекалено тънки, но оформени в съвършени дъги; очевидно бе прекарала доста време да прави нещо с тях, което сигурно е било болезнено. На Саймън му изглеждаха неприятни и неестествени. Наоми Дженкинс бе споменала, че жената била облечена в костюм, спомни си следователят. Днес Джулиет Хауърт носеше черни джинси и тънък черен пуловер с шпиц яка. Миришеше на силен цитрусов парфюм.

— Здравейте? — каза тя рязко, превръщайки поздрава във въпрос.

— Госпожа Джулиет Хауърт?

Тя кимна.

— Робърт Хауърт, вашият съпруг, вкъщи ли е? Искам да поговоря набързо с него.

— А вие кой сте?

Саймън не обичаше да се представя, ненавиждаше гласа си, когато произнасяше собственото му име. Имаше този проблем още в училище, но бе решил да не позволява на никого да се досети.

— Младши следовател Саймън…

Джулиет Хауърт го прекъсна със силен смях.

— Робърт го няма. Вие сте полицай, така ли? Следовател? По дяволите!

— Знаете ли къде е?

— В Кент, отиде на гости при приятели. — Тя поклати глава. — Наоми го е обявила за изчезнал, а? Затова сте дошли.

— Откога е в Кент господин Хауърт?

— От няколко дни. Вижте, тази кучка Наоми е ужасно тъпа. Тя е гадна…

— Кога ще се върне съпругът ви? — прекъсна я Саймън.

— Другия понеделник. Искате ли да ви го доведа в полицейския участък? Да ви докажа, че е още жив, че не съм го пребила до смърт, обзета от бясна ревност? — Устните на Джулиет Хауърт потрепнаха. Признаваше, че изпитва ревност или се подиграваше с тази възможност, зачуди се Саймън.

— Много бихте ни помогнали, ако му кажете да дойде при мен, когато се върне. Къде по-точно е в Кент?

— Сисингхърст. Искате ли адреса?

— Да, би било добре да ми го дадете.

Джулиет сякаш се подразни от отговора му.

— Дъмнишър Роуд 22 — троснато изрецитира тя.

Саймън си записа.

— Онази жена е луда, нали знаете? Ако сте разговаряли с нея, няма начин да не сте забелязали. Робърт от няколко месеца се опитва да охлади ентусиазма й, но тя не разбира от намеци. Всъщност е добре, че се появихте тук. По-скоро аз трябваше да се обърна за помощ към полицията, а не тя. Може ли нещо да се направи, за да престане да идва у нас непрекъснато? Може ли да й наложите съдебно запрещение?