Софи Хана - Ранима близост

Ивон не прави нов опит да разбере защо искам да отида в участъка. Сменя тактиката.

— Сигурна ли си, че няма да е по-добре да те откарам до къщата на Робърт? Ако си убедена, че си видяла нещо през прозореца…

— Не. — Ужасът, който изпитвам само при споменаването, е като ръка, стиснала гърлото ми.

— Поне тази загадка можем да разнищим без проблем — отбелязва Ивон. Разбирам защо смята предложението си за разумно. — Просто трябва да отидеш и да погледнеш отново. Аз ще дойда с теб.

— Не.

Полицаите ще отидат веднага щом чуят каквото съм тръгнала да им казвам. Ако има какво да се открива там, те ще го открият.

— Какво толкова може да си видяла, за бога? Не може да е бил Робърт, вързан с белезници за радиатор и целият в синини. Имам предвид — щеше да го помниш, нали?

— Не се шегувай с това.

— Какво си спомняш от видяното в стаята? Още не си ми казала.

Не съм, защото не мога. Достатъчно зле ми беше, докато описвах твоя хол на старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз — някакъв рефлекс кара мозъка ми да избягва образа.

Не мога да отговоря и Ивон въздъхва. Пуска радиото на колата, натиска копчета едно след друго и все не намира музика, която да й харесва. Накрая намира станция, на която звучи една от старите песни на Мадона, и намалява звука така, че едва се чува.

— Ти си мислеше, че Шон и Тони са най-добрите приятели на Робърт, нали? Така е говорел за тях. Подвел те е. Те са само две момчета, които работят на бара в любимата му кръчма.

— Така са се запознали с Робърт. Очевидно са станали приятели.

— Та те дори не знаят истинското му име. И как така ходи всяка вечер в „Стар Ин“? Как така си е в Спилинг всяка вечер? Нали уж беше шофьор на камион.

— Вече не ходи в двудневни командировки.

— А какво прави? За кого работи?

Тя набира скорост и аз вдигам и двете си ръце да прекъсна потока.

— Дай ми шанс да отговоря. Нищо загадъчно няма. Той сам си е началник, но работи предимно за супермаркети — Асда, Сейнсбърис, Теско.

— Имам представа от супермаркети — мърмори Ивон. — Няма защо да ми ги изброяваш.

— Престана да прави двудневни командировки, защото Джулиет не обичала да остава сама. Затова повечето дни товари в Спилинг, отива до Тилбъри, където пак товари. А понякога товари в Дартфорд…

— Чуй се само — поглежда ме смаяно Ивон. — Говориш като него. „Товари в Дартфорд“! Знаеш ли изобщо какво означава това?

Започвам да се дразня.

— Какво може да означава — сопвам се аз, — освен че товари някакви неща в Дартфорд и после ги транспортира до Спилинг.

Ивон поклаща глава.

— Не разбираш. Знаех си, че няма да схванеш. Той сякаш те е превзел отвътре, а ти какво получаваш в замяна? Дава ти само празни обещания. Как пък нито веднъж не можа да остане с теб през нощта? Защо да не може да остави Джулиет сама?

Вперила съм поглед в пътя отпред.

— Не знаеш, нали? Някога да си му поставяла въпроса: „Абе какво точно й има на жена ти?“

— Ако той иска да ми каже, ще ми каже. Не искам да го разпитвам. Би се почувствал нелоялен, ако обсъжда нейните проблеми с мен.

— Колко благородно от негова страна! Странно че не се чувства нелоялен, като те чука. — Ивон въздъхва. — Извинявай. — Долавям в гласа й нотка на презрение или може би уморено доброжелателство. — Ти нали видя Джулиет вчера — нормална, физически здрава, зряла жена, която няма нищо общо с горкото крехко същество, описвано от Робърт…

— Той не я е описвал. Никога нищо конкретно не е казвал. — Започвам малко да се ядосвам. Имам нужда от цялата си енергия, за да те търся, да остана положително настроена, да се държа да не полудея от тревога и страх. На всичкото отгоре и да се налага да те защитавам — идва ми малко в повече. При това от нападките на човек, който никога не те е виждал — абсурд.

— Как не можеш да прогледнеш?! Ако сега не може да остави Джулиет, кога ще може? Какво ще се промени между сега и тогава? — пита Ивон.

Искам да те защитя от жилото на нейната враждебност, затова си мълча. Може да си ме излъгал за причината, поради която не си в състояние да напуснеш Джулиет веднага; много мъже биха постъпили така. Можеше да си измислиш някаква история, която да ме държи настрана — болна майка, болест. Истината трудно се приема, но се радвам, че ми я каза. „Това няма нищо общо с Джулиет — каза ти. — Тя няма да се промени. Никога няма да се промени.“ Тогава ми се счу нотка на решителност в гласа ти, но навярно е било някакво ядно смирение, гняв, който заема празнината, където някога е имало надежда. Ти сви очи, когато проговори, като реакция на изпитана внезапна остра болка. „От нейна гледна точка ще е все едно дали ще я оставя сега, след година или след пет години.“