Софи Хана - Ранима близост

„Тогава защо не я оставиш сега?“ — попитах аз. Ивон не е първата, която задава този въпрос.

„В мен е проблемът — призна ти. — Няма да прозвучи смислено, но… От толкова отдавна мисля да я напусна. Планирам го, чакам момента с нетърпение. Сигурно съм го обмислял прекалено дълго. В съзнанието ми решението се е превърнало в… нещо легендарно. Като парализиран съм. Станало е прекалено значимо за мен. Прекалено съм задълбал в подробностите — как да го направя, кога. Психически вече съм започнал този процес — скъсването с нея. Остава големият финал, завършекът — към който толкова отдавна вървя.“ След тези думи ти се усмихна тъжно. „Бедата е там, че този процес тече единствено в съзнанието ми, абсолютно неосезаем за външния свят.“

Отне ти много време, докато го кажеш, защото грижливо подбираше всяка дума така, че да можеш съвсем точно да разкриеш чувствата си. Забелязала съм, че не обичаш да говориш за себе си с изключение на моментите, когато ми казваш колко много ме обичаш или споделяш, че се чувстваш истински жив само като си с мен. Ти си пълната противоположност на погълнат от себе си, нехаещ за нищо друго човек. Според Ивон аз съм се вманиачила по теб и е права, но тя никога не те е виждала как се държиш с мен. Само аз знам как ненаситно ме гледаш, сякаш ме виждаш за последен път. Никой не знае как ме целуваш. Моята мания по теб е нищо в сравнение с твоята по мен.

Как да обясня всичко това на Ивон? Аз самата не го разбирам напълно.

„Ами ако никога не се решиш да скъсаш с Джулиет? — попитах аз. — Ако си останеш все така парализиран?“ Аз не съм пълна глупачка. И аз съм гледала същите филми, за които ми говори Ивон — за жените, които пропиляват целия си живот да чакат женените си любовници да се разведат и да им се посветят изцяло. Въпреки че аз никога не бих приела за пропиляно времето, прекарано с теб, каквото и да стане. Дори никога да не напуснеш Джулиет, дори никога да не мога да те имам за повече от три часа седмично, не ме интересува.

„Аз винаги ще се чувствам парализиран — призна ти. Не очаквах да чуя подобно нещо и извърнах глава да не видиш разочарованието ми. — Винаги ще се чувствам така, както се чувствам сега — сякаш ходя по ръба на пропаст и не съм готов да се хвърля от него. Но ще го направя. Ще се заставя да го направя. Някога наистина исках да се оженя за Джулиет. И се ожених. Сега изпитвам непреодолимо желание да се оженя за теб. Чакам го с нетърпение всеки ден, всеки миг.“

Чувствам се като умиращо животно, когато си спомням нещата, казани от теб, и ясно чувам гласа ти в съзнанието си. Не може да е свършило. Трябва да мога да те видя пак. Остават два дни до четвъртък. В четири часа ще бъда в „Травълтел“. Както обикновено.

Ивон ме бутва с лакът.

— Май трябва да си държа устата затворена — отбелязва тя. — Коя съм аз да ти давам акъл? Ожених се за мързелив алкохолик, защото се влюбих в лятната беседка в градината зад къщата му и си мислех, че би била идеална за бизнеса ми. Получих си заслуженото, нали така?

Ивон винаги си измисля гнусотии за своята любовна история и все гледа да се очерни повече. Тя се омъжи за Бен Кочин, защото го обичаше. И още го обича, подозирам, въпреки безцелното му съществуване и пиянството му. Сега Ивон и нейният бизнес „Съмърхауз 9 9 Лятна беседка. — Б.пр. Уеб Дизайн“ се подвизават в преустроеното мазе на моята къща, а лятната беседка на Бен, ако се вярва на съгледвачите на Ивон, се използва главно като склад за бутилки.

Почти стигнахме. Виждам тухлената сграда на полицейския участък — червеникаво петно в далечината, което се приближава. В гърлото ми е заседнала голяма буца. Не мога да преглътна.

— Хайде да заминем някъде за два-три дни — предлага Ивон. — Имаш нужда от почивка, малко да се откъснеш от целия този стрес. Да вземем да идем на бунгалата „Силвър Брей“. Показах ли ти визитната им картичка? Мога да наема едно бунгало за нас почти за без пари — нали съм с връзки, знаеш как стават тия работи. След като свършиш каквото имаш да вършиш в полицията, бихме могли…

— Не — сопвам се аз. Какво са им влезли тия бунгала „Силвър Брей“ на всички в устата? Старши следовател Зейлър ме разпитва за тях, след като с целия си акъл й дадох погрешка тяхната визитка. Пита ме дали двамата с теб сме били там.

Не искам да ми се припомня единствения път, когато ти ми се ядоса истински, не и сега, когато си изчезнал. Странно, но тази случка не ме беше тормозила досега. Забравих я почти веднага. Ти също, убедена съм. Но сега този единствен лош спомен сякаш придоби неочаквана значимост и аз се старая да не мисля за него.