Софи Хана - Ранима близост

Сърцето ми подскача от оформилата се в главата ми невероятна идея. Опитвам се да я отпъдя, но тя не иска да се маха; бавно излиза от мрака и постепенно се очертава все по-ясно — като фигура, излизаща от пещера. Избърсвам очи. Не, не мога да го направя. Само като си мисля за това, и имам чувството, че съм предател. Съжалявам, Робърт. Сигурно вече напълно откачам. Никой не би направил подобно нещо. Освен това физически би било невъзможно. Не бих могла да произнеса думите.

Що за човек би направил това? Няма такъв! Това каза Ивон, когато й разказах как сме се запознали, как ме накара да ти обърна внимание. Разказах ти за нейната реакция, помниш ли? Ти се усмихна и рече: „Кажи й, че аз съм човекът, който прави неща, дето никой друг не би направил.“ Казах й го, а тя се направи, че си бърка с пръст в гърлото.

Стисвам перилата за опора, защото се чувствам като изцедена, сякаш този нов страх, който внезапно ме бе обзел, може да разтопи костите и мускулите ми.

— Не мога да го направя, Робърт — шепна аз, макар да знам, че е безсмислено. Имах същото усещане, което изпитах, когато те видях за първи път: непоколебима увереност, че всичко, което ще се случи, е предварително предначертано от сила, която е много по-могъща от мен, сила, която не ми дължи нищо, не е сключвала с мен никакви сделки, но въпреки това е с пълна власт над мен. Не можех да се пазаря с нея, колкото и да се опитвам.

И сега е същото. Решението е взето предварително.

Шон ми се усмихва, като ме вижда да се връщам — учтива усмивка като на анимационен герой, все едно не ме познава, все едно не сме стигнали преди малко заедно до заключението, че си изчезнал, че има причина за сериозна тревога. Ивон е седнала на най-отдалечената от бара маса и си играе с телефона. Качила си е нова игра, по която се е вманиачила. Явно в мое отсъствие двамата с Шон не са си говорили. Това ме разгневява. Защо трябва все аз да задвижвам всичко?

— Налага се да си вървим — казвам на Ивон.

Тя невинаги е била Ивон. Не съм ти го казвала. Много неща не съм ти казвала за нея. Престанах да я споменавам в нашите разговори, когато ми дойде наум, че може би ме ревнуваш от нея. Аз не съм омъжена и като изключим теб, Ивон е най-важният човек в живота ми. С нея съм по-близка, отколкото с който и да е от семейството ми. Живее с мен, откакто се разведе — и това не съм ти го казвала.

Тя е дребничка и кльощава — метър и петдесет е, четирийсет и осем килограма — и има права кестенява коса, която й стига до кръста. Обикновено я връзва на опашка, която омотава около ръката си, когато работи или играе игри на компютъра си. На всеки няколко месеца за по една-две седмици пуши „Консулит ментол“ цигара от цигара и после пак ги отказва. Не ми позволява да споменавам тези нейни опущения срещу здравето й, когато успее да се отърве от разрушителното си желание.

Кръщелното й име е Елинор — Елинор Розамунд Нюмън, — но когато била на дванайсет, решила, че иска да се казва Ивон. Попитала родителите си дали може да си смени името и те, глупаците, се съгласили. Те и двамата преподават класическа литература в Оксфорд, много държат на образованието, но на нищо друго. Смятат, че родителите трябва да позволяват на децата да изявяват характера си, стига това да не им пречи да редят само шестици, докато завършат училище.

— И те са едни кухи глави — често повтаря Ивон. — Бях на дванайсет! Смятах, че „Too Shy“ на „Каджагугу“ 6 6 Британска поп група, станала известна с първия си сингъл „Too Shy“ — номер едно в британската класация през 1983 г. — Б.пр. е най-страхотната песен на всички времена. Исках да се омъжа за Ламил 7 7 Артистичен псевдоним на Кристофър Хамил — вокал на „Каджагугу“ през 80-те години на XX. — Б.пр. . Трябвало е да ме затворят в някой шкаф, докато ми отеснее.

Ивон прие фамилията на Бен Кочин, когато се омъжи за него. И приятели, и роднини, включително и аз, много се озадачихме, като разбрахме, че е решила да задържи тази фамилия след развода.

— Всеки път, като си сменя името, го правя по-грозно — обясни тя. — Няма да рискувам пак. Пък и ми харесва да си имам гнусно име — първото е странно, а фамилията ми е наследство от разглезен, мързелив алкохолик. Прекрасно упражнение за приучване към смирение. Всеки пощенски плик, адресиран до мен, или формуляр, който попълвам за регистриране по време на избори, ми напомня колко съм глупава. Това поддържа егото нащрек.

— Вкъщи ли си отиваме? — пита сега тя.

— Не. В полицейския участък.