Софи Хана - Ранима близост

— Имам негова снимка в мобилния телефон — казвам на бармана. — Щом го видите, ще го познаете.

— Може би — кима той приветливо и слага напитките ни на бара. — Седем и двайсет и пет, моля. Познавам много лица, без да ги свързвам с конкретни имена.

Изваждам мобилния от чантата и се опитвам да се подготвя за най-лошото, както правя винаги. Но не ми става по-лесно. Напротив. На екрана отново не виждам иконката за получено съобщение и ми иде да завия. Все още никаква вест от теб. Гърдите ми се свиват от нов пристъп на болка и страх, смесени с упоритото нежелание да приема факта. Сещам се за старши следовател Зейлър и младши следовател Уотърхауз и ми се иска да смажа дебелите им глави една в друга — само дето не ми казаха направо в очите, че не възнамеряват да предприемат нищо.

— А Шон и Тони? — питам аз сопнато бармана, докато въртя снимките в телефона, а Ивон плаща сметката. — Познавате ли ги?

Въпросът ми предизвиква гърлен смях.

— Шон и Тони ли? Занасяте ли ме?

— Не — преставам да разглеждам снимките и вдигам поглед. Сърцето ми бие лудо. Имената явно са му познати.

— Не ли? Ами аз съм Шон. А Тони също работи тук, на бара. Довечера е на смяна.

— Но… — не мога да намеря думи. — Робърт говореше за вас все едно, че… — Бях останала с впечатлението, че Шон и Тони идват заедно тук като клиенти. Сега, като се замисля, всъщност никога не си казвал такова нещо. Трябва да съм си го измислила, направила съм погрешно заключение.

Ти идваш тук сам. Шон и Тони са си тук, защото са на работа в заведението.

Отново свеждам глава над телефона. Не искам Ивон да види, че съм объркана. Би трябвало да се радвам на развитието на нещата. Намерих Шон и Тони. Те те познават, приятели са ти. Само трябва да покажа твоя снимка на Шон и той ще се сети за теб. Избирам онази, на която си застанал пред камиона на паркинга на „Травълтел“, и протягам ръка с телефона през бара.

Веднага разбирам по очите на Шон, че те е познал, и си позволявам отново да дишам.

— Елвис — засмива се весело той. — Двамата с Тони му викаме Елвис. Заради лицето му де. Той няма нищо против.

За малко да избухна в плач. Шон наистина е твой приятел. Дори ти е измислил прякор.

— Защо му викате така? — пита Ивон.

— Не е ли очевидно?

Двете с Ивон поклащаме отрицателно глави.

— Е, не прилича ли на Елвис Костело 5 5 Елвис Костело (1954) — английски музикант, певец и текстописец. — Б.пр. , само че по-едър? Елвис Костело, след като е изял всичките си пайове. — Шон се разсмива на собственото си остроумие. — Ние сме му го казвали това.

— Не знаехте ли, че името му е Робърт Хауърт? — пита Ивон. С периферното си зрение виждам, че гледа мен, а не Шон.

— Май никога не си е казвал името. Винаги е бил Елвис. Той добре ли е? С Тони снощи се бяхме сетили, че отдавна не сме го виждали.

— От кога? — остро питам аз. — Кога за последен път го видяхте?

Шон свъсва вежди. Сигурно въпросът бе прозвучал прекалено напористо. Стреснах го. Идиотка.

— Вие коя сте всъщност? — пита той.

— Аз съм приятелката на Робърт. — Не го бях казвала досега и ми иде да го повтарям безспир, макар че ми се иска да можех да кажа съпруга вместо приятелка. — Някога да ви е споменавал за Наоми?

— Не.

— А за Джулиет?

Шон поклаща отрицателно глава. Явно започва да се притеснява.

— Вижте, важно е — намесвам се аз. Този път се постаравам гласът ми да звучи спокойно и не твърде силно. — Робърт изчезна миналия четвъртък…

— Чакай — докосва ме Ивон по лакътя. — Не сме сигурни, че е изчезнал.

— Аз съм сигурна — дръпвам ръката си. — Кога го видяхте за последен път? — обръщам се към Шон.

Той клати глава.

— Май беше някъде тогава. Четвъртък ли, сряда ли, нещо такова. Но обикновено идва всяка вечер за по халба бира и да побъбрим и затова с Тони се зачудихме къде се изгуби. Не че не се е случвало. Много клиенти са така: точен като часовник години наред и после изведнъж, пуф! Изчезва и повече никога не го виждаш.

— Да е споменавал, че ще заминава за някъде? — питам, макар предварително да знам отговора. — Не е ли споделял някакви планове да ходи на почивка или нещо такова?

— Да е споменал нещо за Кент например? — добавя Ивон.

Шон клати глава.

— Нищо подобно. Каза: „Хайде, до утре“, както всеки път. Понякога казва: „Хайде, до утре, ако оцелеем.“ — Шон се засмя. — Ако оцелеем! Черничък хумор има, нали?

Втренчила съм поглед в дъските на пода, кръвта ми пулсира в ушите. Никога не съм те чувала да използваш този израз. Ами ако си имал основание да го кажеш на Шон? Ами ако този път не си успял да оцелееш?