Софи Хана - Ранима близост

Смяташ ли, че го описах добре? Ти никога не описваш нищо. Струва ми се, че не искаш да натрапваш на другите хора начина, по който гледаш на света, затова използваш само прости съществителни: камион, къща, кръчма. Не, грешка. Никога не съм те чувала да използваш думата „кръчма“. Ти казваш „локал“, което предполагам е вид описание.

Не знам защо съм толкова разочарована, че в „Стар ин“ няма никой освен този странен на вид барман. Едва ли съм очаквала да те видя тук. Ако съм таяла и най-малката надежда, значи съм се заблуждавала. Защото, ако можеше да ходиш на кръчма, щеше да си в състояние и да ми се обадиш. Ивон стисва ръката ми, забелязала тъжното ми изражение.

Поне съм сигурна, че съм дошла където трябва. Всичките ми съмнения изчезнаха, още щом прекрачих прага. Това е мястото, което имаш предвид, когато говориш за „Стар ин“. Не се изненадвам, че си предпочел заведение, намиращо се далеч от оживени пътища, закътано в долината, на самия бряг на реката. В центъра на града е, но не може да се види от Спилинг Мейн Стрийт. Трябва да се тръгне по улицата между ателието за рамки на картини и Центъра за алтернативна медицина и да се върви все по нея чак до след парка „Блантайър“.

Кръчмата представлява едно дълго помещение, в единия край на което се намира барът. Мирише на влага и ферментация, под тавана се стеле пушек, останал от предната вечер.

Барманът още не е прибрал широката си усмивка.

— Добро утро, дами. Всъщност вече добър ден. Какво да ви налея?

Като го слушам, предполагам, че е от тези млади хора, които имат навика да говорят, както биха говорили по-възрастни мъже. В известен смисъл се радвам, че не ми се налага да избирам с кого да разговарям. Така мога да се съсредоточа върху онова, което имам да кажа.

Стените са покрити със страници от стари вестници, сложени в рамки: все местни вестници — „Рондсли Телеграф“, „Рондсли Ивнинг Поуст“. Хвърлям поглед към най-близкия до мен. В една от рубриките е поместен разказ за екзекуцията, извършена в Спилинг през 1903. Има снимка — въже с примка и до него нещастният престъпник. Съседният материал е озаглавен „Фермер от Силсфорд печели наградата за най-добро прасе“ и е илюстриран с рисунка на животното и на собственика — и двамата изглеждат много горди. Прасето се казва Грухчо.

Мигвам да махна сълзите. Най-после виждам всичко онова, което си виждал ти, твоя свят. Вчера видях къщата ти, днес — тази кръчма. Имам чувството, че съм на туристическа обиколка из живота ти. Надявах се това да ме доближи повече до теб, но се получава обратен ефект. Ужасно е. Имам чувството, че разглеждам миналото ти, а не настоящето, и че всичко, което виждам, никога няма да мога да споделя с теб. Все едно съм пред стъклена витрина или кордон от червено въже и не мога да стигна до теб. Иска ми се да изкрещя името ти.

— Аз ще пия двоен джин с тоник — заявява високо Ивон. Опитва се да звучи весело и заради мен, все едно сме излезли да се позабавляваме. — А ти, Наоми?

— Една малка бира с лимонада — чувам аз гласа си. От години не съм пила това питие. Когато съм с теб, пия само виното, което носиш, или чая, който оставят в нашата стая в „Травълтел“.

Барманът кимна.

— Ей сегичка идват. — Има подчертан местен акцент.

— Познавате ли Робърт Хауърт? — изтърсвам аз, прекалено съм разтревожена да губя време да мисля как да подходя към въпроса. Ивон ме поглежда стреснато: бях й казала, че ще бъда дискретна.

— Не. Трябва ли да го познавам?

— Редовен клиент ви е. Често идва тук.

— Е, поне така смятаме ние — уточнява Ивон. Тя е моята по-уравновесена сянка, която е тук, за да тушира въздействието на импулсивните ми постъпки. Насаме с мен Ивон е саркастична и отстоява мнението си на всяка цена, но на обществено място държи да спазва общоприетите норми. Ти навярно ги разбираш тези работи повече от мен, често си мисля, че когато изглеждаш тревожен и затворен, вътре в теб се води борба на сили, които те дърпат в противоположни посоки. Аз никога не съм била такава, дори и преди да се запозная с теб. Винаги съм била човек с ясна посока. И от мига, в който те видях за първи път, винаги ме е теглело единствено към теб. Нищо друго няма шанс да привлече вниманието ми.

— Не, със сигурност идва тук — настоявам аз убедено. Тази сутрин, когато Ивон разтвори „Йелоу пейджис“, установи, че има „трима претенденти“, както тя се изрази: „Стар Ин“ в Спилинг, „Стар енд Гартър“ в Комингам и „Стар Бар“ в Силсфорд. Веднага отхвърлих последните две. Комингам е твърде далече и много мрачен, а „Стар Бар“ е заведение, което познавам — понякога се отбивам там, когато посещавам някой клиент наблизо, и пия екологично чист ментов чай. Като си те представих да седиш на онези ниски, облицовани с кожа пейки и да четеш менюто с билковите отвари, за малко да се засмея на глас.