Софи Хана - Ранима близост

— Наоми! — намеси се Чарли, за да прекъсне нервния поток от думи. — Да не би погрешно да предполагате, че тази внезапна реакция е предизвикана от някакъв загадъчен, неидентифициран обект, нещо, което сте видели през прозореца? Не би ли могло да е изблик на стрес, натрупван в продължение на известно време?

— Не — отсече с категоричен тон жената, — не мисля. Идете в къщата на Робърт. Няма начин да не откриете нещо. Убедена съм. Ако греша, ще ви се извиня, задето съм ви загубила времето. Но не греша.

— Какво стана след пристъпа на паника? — попита Чарли. — Казахте, че сте се опитали да избягате…

— Джулиет тръгна след мен. Извика името ми. Знаеше и фамилията ми. Как ги беше научила? — За миг Наоми изглеждаше напълно объркана, като дете, което се бе загубило.

Жените са такива идиотки, помисли си Чарли, без да изключва и себе си от това число.

— Сигурно е разбрала. Съпругите често разбират.

— Каза ми: „Без него ще ти е по-добре. Направих ти услуга.“ Или нещо в този смисъл. Това си е направо признание, че му е направила нещо, не е ли?

— Не съвсем — възрази Саймън. — Може да е искала да каже, че го е убедила да прекъсне връзката си с вас.

Наоми стисна устни.

— Защото не сте чули тона, с който го каза. Искаше да си помисля, че му е сторила нещо много по-лошо от това. Искаше да ми внуши, че е станало най-лошото.

— Може и да е искала — съгласи се Чарли, разсъждавайки на глас, — но това не означава, че най-лошото наистина се е случило. Жената все пак има основания да ви е ядосана, нали?

Наоми сякаш се обиди. Или може би се отврати.

— Някой от вас не познава ли човек, който винаги и за всичко идва половин час по-рано от страх, че ако закъснее и секунда, ще настъпи краят на света? — попита тя. — Който се обажда да се извини, че „почти щял да закъснее“, защото е видял, че ще дойде само пет минути по-рано от уговорения час?

Майката на Саймън, помисли си Чарли. Като го видя как се прегърби над записките, разбра, че и той си беше помислил същото.

— Ще приема това за „да“ — заключи Наоми. — Представете си сега, че един ден отивате на среща с такъв човек и той не идва. Не се и обажда. Пет минути да закъснее, дори една, и вече знаете, че нещо лошо му се е случило. Е? Не съм ли права?

— Добре, оставете ние да се заемем със случая — изправи се Чарли. Робърт Хауърт сигурно спеше на пода у някой приятел и в този момент навярно се жалваше над чаша бира как са го разкрили — поредният мъж, оставил извлечението за разходите си, направени с кредитната карта, така че да го намери жена му.

— И само толкова? — сопна се Наоми. — Само това ли ще ми кажете?

— Оставете случая на нас — повтори Чарли твърдо. — Бяхте много изчерпателна. Ще проучим информацията, която ни дадохте, и щом научим нещо, ще се свържем с вас. Как можем да ви намерим?

Наоми изцъка с език и зарови в чантата си. Косата й падна пред очите, тя нервно я прибра зад едното си ухо и изсъска някаква ругатня под носа си. Чарли се учуди: повечето хора от средната класа се стараеха да не псуват пред полицаи и ако случайно се изпуснеха, бързаха да се извинят. Парадоксално, защото повечето полицаи псуваха непрекъснато. Главен инспектор Джайлс Прауст беше единственото изключение, за което Чарли се сещаше.

Наоми хвърли на масата визитна картичка и снимка, на която беше с кестеняв мъж с очила без рамка. Стъклата представляваха тънки правоъгълничета, които едва покриваха очите му. Беше хубав, с една малко недодялана хубост, и имаше вид на човек, който се е заинатил да докаже на обектива, че може да гледа по-втренчено от него.

— Ето! И ако не ми се обадите съвсем скоро, аз ще ви потърся. Какво очаквате да направя — да седя и да въртя палци, без да знам Робърт жив ли е или мъртъв?

— Приемете, че е жив, докато не получите основателна причина да смятате, че не е — посъветва я сухо Чарли. Боже, тая жена е царица на драмата. Взе визитната картичка и свъси вежди. — „Силвър Брей — луксозни бунгала. Собственик: Г. Анджили“?

Наоми се намръщи и се дръпна леко назад, поклащайки глава.

— Не казахте ли, че правите слънчеви часовници?

— Дала съм ви чужда визитка. Просто… просто… — Наоми се изчерви и пак зарови в чантата си.

— Да не сте ходили с господин Хауърт на тези бунгала? — попита Чарли. Чиста проба любопитство всъщност.

— Казах ви, че с Робърт ходехме в „Травълтел“. Ето! — Картичката, която този път метна към Чарли, беше от нейните. Отгоре имаше цветна снимка на слънчев часовник — наклонена полусфера от зеленикав камък със златни римски цифри и голямо златно крило на пеперуда, което стърчеше по средата. Имаше и надпис на латински, със златни букви, но само част от него се виждаше: „Horas non“.