Софи Хана - Ранима близост

Така ми се иска да й кажа. Ивон е човекът, в чието мнение се вслушвам, за да подложа на проверка своето. Често ми се случва да не знам какво мисля по даден въпрос, докато не чуя какво мисли тя. Но този път не мога да рискувам. Пък и няма смисъл. Знам всички аргументи против, знам, че не е редно, че е лошо и налудничаво, но въпреки това ще го направя.

— В участъка ли? — В гласа на Ивон се надига протест. — Но…

— Знам — трябва да им дам време — прекъсвам я аз ядно. — Но не става дума за това. Нещо друго е.

Изумена съм от собствената си невероятна смелост и същевременно съм по-спокойна, след като вече съм взела решение да действам. Никой не може да ме обвини в страхливост, ако направя това.

— Хайде да поговорим навън — предлага Ивон. — Това място никак не ми харесва. Прекалено близо е до реката, водата е твърде шумна. Дори вътре атмосферата е някак влажна и подгизнала. Започвам да се чувствам като същество от „Шумът на върбите“ 8 8 Класически детски роман на Кенет Греъм, публикуван за първи път през 1908 г. Главните герои са животинчета, които живеят в една река. — Б.пр. . — Става и загръща лилавия си шал около раменете.

— Не искам да говоря. Само ме откарай. Ти няма нужда да влизаш с мен, остави ме там и се прибирай. Аз ще намеря начин да си дойда. — Тръгвам към паркинга.

— Наоми, чакай! — Ивон тича след мен. — Какво става?

Не било толкова трудно да си мълчиш. Тази не е първата тайна, която не споделям с нея. Три години стаж имам в това отношение.

Ивон размахва ключовете на своя червен „Фиат Пунто“ и се обляга на вратата.

— Ако не ми кажеш, няма да те карам никъде.

— Ти не ми вярваш, нали? Не вярваш, че Джулиет е направила нещо на Робърт. Смяташ, че ме е зарязал и не е имал смелостта да ми го каже.

Над главите ни се чува крякане. Птиците сякаш се опитват да се включат в разговора ни. Поглеждам към сивото небе, очаквайки едва ли не да видя комисия от чайки, втренчили поглед в мен. Но те нехаят, зареяли се нанякъде по свои си работи както обикновено.

Ивон изпъшква.

— Да ти припомня ли първите си четирийсет и седем отговора на този въпрос? Не знам къде е Робърт, нито защо не ти се обажда. Ти също впрочем. Вероятността Джулиет да го е насякла на малки парченца и да го е заровила под дюшемето вкъщи е много, много малка.

— Тя знаеше името ми. Разбрала е за връзката ни.

— Пак е малко вероятно. — Ивон решава да отстъпи и отключва вратата на колата. Разочарована съм. Можеше да ме убеди да й кажа, ако ме беше притиснала още малко. Повечето хора не са толкова упорити като мен. — Наоми, тревожа се за теб.

— За Робърт трябва да се тревожиш. Нещо му се е случило. В беда е. — Чудя се защо само аз смятам това за очевидно.

— Кога за последен път си яла? — пита ме Ивон, след като сядаме в колата. — Кога за последно спа като хората? — Същите въпроси си задавам за теб. Дали сега си някъде гладен и уморен, дали постепенно не губиш надежда, недоумявайки защо не полагам повече усилия да те намеря? Ивон смята, че драматизирам излишно, но аз те познавам. Трябва да си парализиран или затворен някъде, та да не ми се обадиш. Много трагедии изглеждат малко вероятни, но все пак се случват. Повечето хора не падат от мостове, нито умират при пожар вкъщи, но някои намират смъртта си точно така.

Иска ми се да кажа на Ивон, че статистиката е неуместна и безполезна, но не желая да си хабя думите. Имам нужда от цялата си енергия, за да се подготвя за следващата стъпка. То и без това е очевидно. Дори вероятността да е едно на един милион, ти би могъл да си този единствен случай. Все някой би трябвало да е, нали?

Ивон е на страната на Джулиет и тя смята, че без теб ще съм по-добре. Според нея ти си ограничен и мразиш жените, начинът ти на изразяване бил надут и претенциозен, говорел си много неща, които звучат умно и многозначително, но всъщност са безсмислени и банални. Казва, че представяш клишета като мъдри, открити от теб истини. Веднъж ме обвини, че съм се опитвала да моделирам характера си така, както си представям, че би ти харесал на теб. И макар че на следващата сутрин се отказа от думите си, по лицето й познах, че продължава да мисли така — явно бе решила, че е прекалила.

Не се обидих. Запознанството ми е теб наистина ме промени. И това му е най-хубавото. Съзнанието, че имам бъдеще с теб, ми помогна да забравя всичко, което мразех в миналото. Как ми се иска завинаги да съм го забравила.

Движим се по стръмна улица с дървета от двете страни, шумът на реката остава зад нас. По дърветата още няма листа и те простират голи ръце към сивото небе.