Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Съвсем правилно. Така че ето я и моята история.

Бях на десет години, когато разкрих тайната, която пазеше моята майка. Причината, поради която това има значение, е, че тя не беше нейна. Беше моя.

Същата вечер родителите ми бяха излезли. Те не излизаха често, а когато го правеха, ме изпращаха при съседката — да седя в кухнята на мис Роб. Съседната къща беше съвсем същата като нашата, но в огледален образ и това винаги ме караше да се чувствам зле. Така че, когато отново дойде време да излизат, аз започнах да споря и да ги убеждавам, че съм достатъчно голяма и разумна, за да бъда оставена сама вкъщи. Не се надявах на успех, но този път татко се съгласи. Мама позволи да бъде убедена с една уговорка — че мис Роб ще дойде да ме види в осем и половина.

В седем часа те излязоха и аз отпразнувах победата си, като изпих чаша мляко, при това я изпих на дивана, изпълнена с възхищение от собственото си величие. Маргарет Лий — достатъчно голяма, че да си остане вкъщи без бавачка. След млякото неочаквано се почувствах отегчена. Какво да правя със свободното си време? Тръгнах да скитам, маркирайки територията на моята нова свобода — трапезарията, коридора, тоалетната долу. Всичко си беше както винаги. Без особена причина си спомних един от моите детски страхове — за вълка и трите прасенца. Ще духам, ще духам и ще издухам твоята къщичка! Нямаше да представлява голяма трудност да се издуха къщата на родителите ми. Леките въздушни стаи бяха прекалено слаби и нямаше да устоят, а мебелите с тяхната крехка деликатност щяха да се срутят като купчина кибритени клечки, ако вълкът само ги погледнеше. Да, вълкът щеше да разруши къщичката с едно подсвиркване и ние тримата щяхме да му послужим за закуска за нула време. Започнах да мечтая да съм в книжарницата, където никога не се страхувах. Там вълкът можеше да духа и да духа колкото си ще; при всички онези книги, които удвояваха дебелината на стените, татко и аз щяхме да бъдем в безопасност като в крепост.

На горния етаж се погледнах в огледалото в банята, за да видя как изглеждам като пораснало момиче. Като наклоних главата си наляво, а после надясно, изследвах отражението си от всички ъгли, желаейки да се видя различна. Но единствената, която ме гледаше насреща, бях аз.

Собствената ми стая не обещаваше нищо. Познавах всеки сантиметър от нея, и тя ме познаваше; сега бяхме тягостна компания. Вместо това отворих вратата на стаята за гости. Гардеробът и голата тоалетна масичка признаваха без думи идеята, че можеш да срешеш косата си и да се облечеш тук, но човек някак си знаеше, че зад вратите на гардероба няма нищо и чекмеджетата са празни. Леглото, неговите чаршафи и одеяла, идеално опънати и пригладени, не подканяха да полегнеш. Тънките възглавници изглеждаха така, сякаш животът бе изтекъл от тях. Тази стая се наричаше гостна, но ние никога нямахме гости. Тук спеше майка ми.

Объркана и смутена, излязох от нея и застанах на площадката.

Това беше. Обредът на обиколката. Останала сама вкъщи, аз се присъединявах към порасналите деца: утре на детската площадка можех да се похваля: „Снощи останах съвсем сама вкъщи, без бавачка.“ Останалите момичета щяха да са смаяни. Колкото и дълго да бях искала това, сега, когато го бях постигнала, не знаех какво да правя. Очаквах автоматично да разширя опита си, да получа поне бегла представа за личността, която бях предопределена да стана. Очаквах, че светът ще загуби своя детински и познат вид и ще ми покаже тайните си, страната на възрастните. Вместо това се почувствах по-малка от всякога. Какво не ми беше наред? Щях ли изобщо някога да открия как да порасна?

Хрумна ми да навестя госпожа Роб. Но не! Имаше по-добро място. Пропълзях под леглото на баща ми.

Откакто за последен път бях тук, пространството между пода и рамката на леглото се бе свило и намаляло. В едното ми рамо се опираше твърдо куфарът за ваканции, толкова сив на дневна светлина, колкото и тук в тъмнината. Той съдържаше всички наши летни принадлежности: слънчеви очила, резервен филм за камерата, бански костюм, който майка ми никога не облече, но и не изхвърли. От другата страна имаше една картонена кутия. Пръстите ми опипваха под нагънатия капак, тършувайки и проправяйки пътя си сред заплетената гранка от коледни лампички. Напипах крилата на ангела, който окачвахме на елхата. Последния път, когато бях под това легло, все още вярвах в Дядо Коледа. Сега не вярвам. Това означаваше ли, че съм пораснала?