Джеймс Хол: Профил на убиец

Тя направи още една снимка на стълбището. Пак кървави петна и стъпки. На дървения парапет откри кървав отпечатък от длан и я засне от средно разстояние и от десетина сантиметра. Подметките имаха дълбоки грайфери. Същите маратонки „Найки“ четиридесет и четвърти номер, каквито бе носил в предишните пет случая.

Убиецът беше слязъл по стълбището, като бе стъпвал в собствената си кръв. Шестият му удар, същият начин на действие. Имаше най-различни теории за това защо човек, който току-що е изнасилил и убил, толкова грижливо е оставил кървавите си следи. Може би подигравка. Желание да бъде заловен. Или разиграване на някакъв ритуал. „Маями Хералд“ и един от телевизионните канали го бяха нарекли „Кървавия изнасилвач“ и предполагаха, че се опитва да докаже некадърността на полицията. Навярно бивше ченге, което натрива носа на някогашните си колеги. „Оставям отпечатъците си навсякъде, а вие, идиоти такива, не можете да ме хванете.“

Но Алекс не вярваше на тази характеристика. Както обикновено, журналистите приемаха, че всички останали искат същото, за каквото толкова много копнееха самите те: публичност и висок рейтинг. Но този тип изобщо не й се струваше такъв. Той не се стремеше към първите страници. Проявите му бяха прекалено напрегнати, прекалено лични. Тази кръв й изглеждаше прекалено първична, като дирята на смъртно ранено животно, звяр, прекалено заслепен от болка, за да обръща внимание на следите, които оставя.

Няколко стъпала по-нагоре на парапета имаше втори кървав отпечатък от длан. Александра го засне от метър и половина и направи два близки кадъра. Чисти, ясни отпечатъци. Тя бавно и предпазливо продължи, като описваше с очи концентрични кръгове, метър и половина, три метра, после нататък. Бяха я обучавали да наблюдава. Вече й бе станало втора природа.

Дан Романо пушеше в коридора и зяпаше нощното небе. Тежък мъж с бяла, отметната назад коса. Тридесетгодишен стаж в полицията. Лейтенант от отдел „Убийства“, който ръководеше разследването на Кървавия изнасилвач. До пенсионирането му оставаха броени дни. През последните няколко месеца бе започнал да гледа на живота философски и да тормози всички с големи въпроси, които нямаха отговор. Защо небето е синьо? Защо бръшлянът се увива?

— Доста е тихо — отбеляза Александра. — Чарът ти пак ли не действа, Дан?

Той изхвърли фаса си навън и се обърна към нея.

— Патологът си обува гащите, останалите всеки момент ще дойдат.

— Какво имаме?

Дан се усмихна.

— Твоят човек пак се е развихрил.

Тя поклати глава.

— Остави тези глупости. Вече не е смешно.

— Ей, аз не съм единственият, който го е забелязал. Хората започват да приказват.

— Той е колкото мой, толкова и твой, тъй че престани да ме дразниш.

Александра провери настройката на фотоапарата.

— Виж се колко си напрегната, Алекс. Направо скована. И окото ти.

Тя го погледна.

— Какво ми е на окото?

— Ъгълчето на лявото ти око постоянно потръпва. И други са го забелязали. Ти реагираш, Алекс. Този тип е засегнал някой нерв.

— Просто ти намигах, Дан. Флиртувах. Не виждаш ли?

Детективът продължително я изгледа, после гласът му омекна.

— Съмнявам се, Алекс. Мисля, че трябва да поговориш за това със специалист.

Тя отново поклати глава и отпусна фотоапарата.

— Стига, Дан. Всеки ден газим в такива лайна, че е нормално окото ми от време на време да потрепва, не смяташ ли?

Той продължи да я гледа. Накрая въздъхна и се извърна. Запали нова цигара и жадно дръпна дима.

— Свърших с външните снимки — каза Александра. — Ще дойдеш ли вътре с мен? Или да вляза сама?

Дан издиша дима и остана на мястото си. Очите му блуждаеха в черното небе.

— Отдавна искам да те питам нещо, Алекс. — Гласът му звучеше унесено.

— А стига бе, братче.

Той отново дръпна от цигарата и облакът дим излезе навън заедно с думите му.

— Защо се занимаваш с тази гадост? Ти си умна и красива жена. Имаш способности и университетска диплома, можеш да вършиш каквото поискаш. Какви са подбудите ти, по дяволите?

Възрастният детектив откъсна поглед от мрака и се обърна към нея.

— Иначе щях да стана монахиня. — Тя леко му се усмихна, ала Дан не забеляза.

— Не ми се ще да свършиш като мен. Защото знаеш ли какво започвам да си мисля, Алекс? Започвам да си мисля, че съм си прахосал живота, мамка му! Напоследък стигнах до това заключение. Ето ме, навлизам в скапаната преклонна възраст, след като трийсет години съм вършил едно и също и се питам какво съм постигнал. И отговорът е: абсолютно нищо.