Джеймс Хол: Профил на убиец

— И това ще свърши работа. — Той се наведе към нощното си шкафче и взе един от учебниците си — „Морал и право“ за дванадесети клас.

— Закълни се и че никога няма да кажеш на никого какво си ми направил.

— Добре де, заклевам се. Заклевам се. Каквото кажеш. — Той притисна учебника към сърцето си.

— Не ти вярвам.

— По дяволите, нали се заклех? С онова помежду ни е свършено. И без това имам друго гадже. Ти повече не ме интересуваш, дребосък.

— Никога повече няма да идваш при прозореца ми. Кажи го!

— Добре, добре, абсолютно никога няма да идвам до прозореца ти.

— Хубаво. И като си дойдат майка ти и баща ти, ще им разкажеш какво си направил с Пъгси.

— Божичко — изпъшка Дарнъл. — Не мога. Татко ще ме убие.

Тя насочи напред пистолета, подпря го с лявата си ръка, вдигна ударника с палец и се прицели в стената на около метър от него.

Чу, че косачката на баща й се задавя и млъква. Той се опита да я запали. Дръпна ремъка, после пак.

Беше много спокойна, носеше се високо във въздуха и се наблюдаваше — онова малко момиченце.

— Добре де, добре, по дяволите. — Той вдигна ръце. — Ще разкажа на татко за глупавото ти куче. А сега се махай от стаята ми.

Александра отново дълбоко си пое дъх и въздъхна. Тъкмо спускаше револвера, когато зад нея се разнесе шум на вода в тоалетна.

Завъртя се и погледна по коридора към единствената баня в къщата. Докато чакаше вратата да се отвори, чу, че Дарнъл захвърля учебника си настрани, после пружините на леглото изскърцват.

Рязко се обърна към него и видя озъбеното му лице, протегнатите му към нея ръце. Александра отскочи назад, блъсна се във вратата, залитна и падна. Пистолетът изгърмя.

Дарнъл отхвръкна назад към ръба на леглото. Свлече се на пода и спря в седнало положение с изпружени върху сламената рогозка крака и гръб, опрян на дюшека. Не помръдна, освен дясната му ръка, която едва забележимо потръпваше.

Куршумът го беше улучил в долната челюст и бе откъснал дясната му буза. Завивките бяха целите в кръв и пръски мозък. Ръката му продължи да трепери още няколко секунди. Сякаш се опитваше да се освободи от нещо, залепнало за пръстите му. Постепенно движенията престанаха. В същото време бръмченето под кожата й замлъкна.

Александра се изправи. Гадеше й се, чувстваше се куха и още по-далеч от тялото си — някъде над тавана, над покрива, високо над облаците. Ала не можеше да престане да гледа празното място, останало от липсващата челюст на Дарнъл. По голите му гърди се стичаше кръв, главата му беше неестествено килната настрани. Заболяха я очите от взиране, но не можеше да се извърне.

После заплака, но в същото време се понесе високо във въздуха като спокойна мъгла, загледана в момиченцето, което хлипаше с пистолет в ръка.

В коридора се разнесоха тежки стъпки. Тя престана да плаче, но не помръдна, не откъсна очи от безликото нещо пред нея.

— Боже господи! — До нея се озова Лоутън, баща й. Дишаше тежко. Александра усети мирис на окосена трева и пот. — Боже всемогъщи…

В продължение на няколко секунди той остана неподвижен, след това нежно, но твърдо поведе дъщеря си към коридора, измъкна револвера от пръстите и й каза да остане там. После тичешком излезе през задната врата.

Александра си избърса носа и се втренчи в правоъгълната медна плоча на лавицата в коридора. На нея бе гравиран цитат от Еклесиаста: „Род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва до века“ 4 4 Еклесиаст, 1:4. — Б.пр. .

Тя се взираше в думите от Библията и ги препрочиташе в търсене на утеха, но нямаше представа какво означават. Беше й студено и пусто. Бръмченето окончателно бе утихнало.

Баща й се върна с найлонова торбичка, пълна с бял прах. Носеше я увита в синя кърпа.

— Не мърдай от тук — нареди той.

После влезе в стаята и Александра се приближи до вратата.

Лоутън заобиколи разширяващата се кървава локва, прескочи Дарнъл и изсипа белия прах върху ризата му. Изправи се и хвърли празната торбичка до безжизнената ръка на момчето.

— Какво е това?

— Наркотик — отвърна баща й.

— За какво ти е?

— За извънредни случаи като този.

Той погледна трупа. Лицето му лъщеше от пот.

— Искаш ли да знаеш какво се случи, татко? — попита Александра.

— Няма нужда, миличка. И сам виждам.

— Само исках да го уплаша.

— Знам, знам. Всичко е наред. Ще уредим нещата.

— Той уби Пъгси, татко. Той уби кучето.

Баща й отиде при шкафа на Дарнъл и с помощта на синята кърпа отвори чекмеджетата и изсипа съдържанието им на пода.