Джеймс Хол: Профил на убиец

Тя направи широкоъгълна снимка на автомобилите. Човек не знаеше кога престъпникът ще остави колата си на местопрестъплението. Проблем с двигателя, паника, дори високомерие. Преди година, след като разгледа стотици снимки на две различни местопрестъпления, Александра беше забелязала една и съща кола, което доведе до успешен край следствието.

Трябваше да направи четири фотографии, за да заснеме всички автомобили около блока. Използваше фотоапарат „Минолта“ 700 SI с батерии, автофокус и изобщо пълен автомат. Почти нямаше как да допусне грешка. Александра Рафърти работеше като фотограф в отдела за идентификация в полицейското управление на Маями. Фактът, че не е положила клетва, освен всичко друго означаваше, че няма право да носи оръжие. Което я устройваше. Единственото й оръжие бе разгъваемата палка, която носеше на колана си. Колегите й от „Метро-Дейд“, специалистите от окръжния отдел за идентификация, бяха положили клетва и заплатите им бяха по-високи от тези на детективите. Носеха последен модел глок, властваха над местопрестъплението и командваха момчетата от отдел „Убийства“. Ала не и в полицейското управление на Маями. Работата не се различаваше по нищо, само че Александра и колегите й се смятаха за обикновени черноработници.

Нощ след нощ снимаше различни стаи и когато свършваше, продължаваше със следващото местопрестъпление. Никой не й обръщаше внимание. Това я устройваше. Не изпитваше желание да ръководи. Това не бе в нейния стил. Имаше своя позиция, свое мнение. Не премълчаваше, ако някой от детективите пропуснеше нещо или я помолеше за съвет. Но не искаше да командва парада, нито да участва в постоянната бъркотия, която цареше наоколо. Правеше снимките си, пращаше ги за проявяване, получаваше ги обратно, подреждаше ги в архива си и продължаваше.

Имаше бакалавърска степен по наказателно право от местния щатски университет и бе специализирала психология. Приятелите й бяха ужасени от избора й на професия. Но Александра не искаше нищо друго. С евтина синя риза и панталон — униформа, по-грозна от тази на затворниците, тя работеше във възможно най-неудобното време за обидно ниска заплата. Ала това нямаше значение. Харесваше й. Имаше своето място в света, може би скромно, но важно. Работата я държеше нащрек. А и обичаше да снима, без да й се налага да увещава някого да стои неподвижно.

Александра беше на двадесет и девет и работеше в полицията от осем години. Работата все още й се струваше нова. Всяка нощ, всяко местопрестъпление — нещо различно, нещо човешко и крайно. От единадесет до седем, осемчасово бодърстване. Напрежение. Точно след изгрев-слънце тичаше по плажа, после се прибираше вкъщи, все още напомпана от безсънната нощ, и правеше закуска за Стан и баща си. Възбудата й продължаваше почти до обяд. Успяваше да открадне само няколко часа сън следобед, докато Стан бе на работа, а баща й плетеше кошници в „Харбър Хаус“, най-много четири-пет часа, след което в единадесет бе готова за поредната нощ.

Наближаваше полунощ, сряда, седми октомври. Тайгъртейл авеню пустееше. Нямаше човешки шум. Само бръмчене на улични лампи. Тя отпусна фотоапарата, прескочи жълтата лента за ограждане на местопрестъпления, приближи се още пет крачки, отново вдигна минолтата и направи шест снимки от средно разстояние на кръвта по асфалта на паркинга. Няколко капки лъщяха до задната броня на корвет с тъмни прозорци и лепенка с надпис „Лошо момче“. Засне колата и регистрационния й номер. Широкоъгълна снимка на другите четири автомобила до нея. После приклекна до кървавите петна и направи няколко фотографии отблизо. Кръвта бе засъхнала, но продължаваше да блести на жълтата изкуствена светлина.

Изправи се и плъзна лъча на мощното си фенерче наоколо. Мина между колите и откри още кръв до тротоара, кървава стъпка. Снима я от метър и половина, постави мащаба си до отпечатъка за точна перспектива, отново го засне, после още веднъж, за всеки случай.

Неутрален поглед. Без индивидуалност, без личностно пулсиране. Безразличната, безпристрастна перспектива на робот, чиято задача е само да наблюдава и документира. Нямаше Александра, дъщеря и съпруга, нямаше мечти, желания и спомени. Нищо друго, освен визьора, квадратната рамка и отпечатъците. Стъпка по стъпка, все по-близо до сърцето на престъплението.

На тротоара пред блока тя извади заснетия филм, надписа го и зареди нов. „Кодак Плюс“ 200. От прозореца на приземния апартамент я гледаше котка. Златисто животно с камбанка на нашийника. Когато Александра се приближи, котката се изправи на перваза и се протегна, после се скри в тъмната стая, сякаш беше видяла достатъчно нещастие за една нощ.