Джеймс Хол - Профил на убиец

— Цял ден ли ще седим тук? Не че имам нещо против. Все ми е тая къде ще висим.

Алекс слезе и заобиколи отпред, за да отключи вратата на баща си.

— Ами чантата?

— Остави я.

— Да оставя един милион кинта в кола на обществен паркинг в Маями?

— Някой ще ги открадне, голяма работа.

— Сърдиш ли ми се?

— Не ти се сърдя, татко. Не.

— Да не би да съм направил нещо, от което да се срамувам? Да де, знам, че влязохме с взлом. И не биваше да взимам неща от местопрестъплението. Някой печен млад адвокат може да повдигне въпроса.

— Всичко е наред, татко. Държиш се добре. Не те заплашва никаква опасност.

— Не знам и за ония опадали листа. Да ги зарежа така на купчини. Може да се появи някое дете, някой малчуган, и да се скрие вътре. И кой знае какво може да стане? Аз не съм виновен.

— Не се бой — каза Александра. — Положението е под контрол, татко.

— Нали ти казвах? Още щом видях новините, разбрах, че това е дело на Стан. Имам нюх за престъпленията.

— Да, така е.

По време на нервния си пристъп Лоутън бе свалил ципа на анцуга си до малкото си шкембе и сега грубите бели косми на гърдите му се виждаха. Тя му помогна да се закопчае и го поведе към асансьора. Двамата мълчаливо се качиха на етажа на Стан.

Чувстваше пръстите на ръцете си изтръпнали като от измръзване. Пръстите на краката й също се вцепеняваха. Всички системи под шията й сякаш изключваха.

Но умът й беше кристално ясен, всеки синапс изпълняваше функциите си. Мъжът, за чиито шеги някога се приказваше по коридорите на гимназията, бе стигнал до националните новини. Мъжът с морскосините очи и волска упоритост да удължи колкото може повече пубертета си. Този мъж беше неин съпруг, прелюбодеец, крадец и може би дори убиец.

— Да те почакам ли тук? — попита баща й, когато стигнаха пред стаята на Стан.

— Не, влез с мен. Не бива да се разделяме.

Когато Алекс отвори вратата, Стан набираше последните две цифри от нечий телефонен номер. После се отпусна на възглавниците си, съсредоточен върху звука в ухото му. Лицето му беше безизразно, може би от опиатите, лишено от обичайната му груба жизненост. Александра имаше няколко секунди да го види в това неприкрито състояние, да зърне животинските му мускули. С мрачна обективност, каквато никога не бе притежавала, тя забеляза, че челото му се е разширило, сякаш прекалено често беше блъскал глава в друг, по-корав череп. Забеляза и свинските му очички, безмилостното им безразличие. Вратът му беше прекалено къс, прекалено дебел. Ушите му бяха щръкнали, като че ли вечно подслушваше тайните на съседите си. Това бе човекът, който я беше измъкнал от гимназиалната неизвестност, бе я увенчал с измамната си слава, беше я издигнал до висините на юношеската аристократичност. Тогава това не бе означавало нищо, сега означаваше още по-малко. Фактът, че и малкото останала обич, която беше изпитвала към него, толкова внезапно се е изпарила, не я порази толкова, колкото мисълта, че някога изобщо го е обичала.

Когато вдигна поглед и ги видя на прага, Стан не изгуби самообладание. Без да каже нито дума, той затвори слушалката.

— Мислиш се за много хитър, а? — насочи показалец към него Лоутън, като че ли току-що го е пипнал на местопрестъплението. — Всичко разбрахме. Всяваш пълен хаос, ранен си и никой нищо няма да заподозре. Адски хитро. Само че не си взел предвид нас, хитрецо. Нас с Алекс. Това ти е грешката.

— Разкарай тоя стар глупак.

— Баща ми ще остане тук.

Стан се намести по-удобно на възглавницата. Торбичката на интравенозната му система се разлюля на стойката.

— Къде беше? Защо досега не дойде да ме видиш?

Тя се приближи до долната табла на леглото.

— На кого се обаждаше, Стан?

— На теб.

— Глупости.

— Какво има, Алекс? Какво ти става, по дяволите?

— Кажи ми, Стан, мисля, че заслужавам да знам. Защо го направи? Не беше заради нас, нали? Ние нямахме нужда от тези пари. Справяхме се нормално. Не бяхме богати, но се оправяхме.

Той поклати глава и извърна очи към стената.

— Тя ли те накара, твоята мъничка Дженифър? Готвил си се да избягаш и да започнеш наново с нея, така ли?

Стан отново я погледна и устните му грозно се свиха.

— Не знам за какво говориш, мамка му. — Но гласът му вече издаваше истината.

— Не си прави труда, Стан. Бяхме на онова твое игрище за голф. В кънтри клуба на Лийфи Уей.

Лоутън се подсмихна.

Очите на Стан показваха отчаяните му опити да измисли нещо. Попаднала в капан невестулка, мъчеща се да си спомни обратния път за бягство.