Джеймс Хол - Профил на убиец

Повече не можеше да издържа. Тя затръшна вратата и се запъти обратно към спалнята.

Черният котарак се бе настанил на една от възглавниците, но Лоутън го нямаше. Когато се обърна към дневната, Алекс чу мъжки гласове някъде навън. Тя се закова на място, шепнешком повика баща си, ала не получи отговор. Със свито сърце се приближи до бамбуковата решетка, която покриваше двойните предни прозорци и погледна навън.

Насред Лийфи Уей набит мъж с бледосин панталон, жълто сако и сива риза разговаряше с Лоутън Колинс. На няколко метра от тях русокосо тъмнокожо момиче ровеше под синьото покривало в багажника на жълт пикап.

Баща й сковано стоеше пред мъжа с кафява кожена чанта в ръка. От десетина-дванадесет метра Алекс ясно виждаше отпечатания върху чантата символ — бяла кобра, очертана с оранжева линия, страшната емблема на гимназията в Южен Маями, и думите „НАПРЕД, КОБРИ, ВСЕ НАПРЕД“. А когато Лоутън размърда чантата, слънцето освети бялата олющена резка, която преди няколко месеца Стан Рафърти неуспешно се бе опитал да боядиса в кафяво.

Стаята изведнъж й се стори студена и прозрачна като аквариум. Алекс излезе на верандата и се спусна по стъпалата. Чувстваше се така, сякаш тялото й е течно и преминава през нереалните прегради в някакъв затворен в стъкло подводен свят.

Без да погледне застаналия пред баща й едър мъж, тя заобиколи колата, хвана Лоутън за лакътя, заведе го до дясната врата на тойотата и го настани на седалката. После кратко кимна на непознатия, озърна се към момичето, което припряно се приближаваше с пушка в ръце, втурна се към лявата предна врата, рязко я отвори, скочи вътре и завъртя ключа.

— Стой! — извика момичето. — Хей! — Мъжът се опита да им прегради пътя, ала закъсня. Алекс зави наляво, после изправи волана и здравенякът отскочи назад като подплашен кон.

Хванал чантата на Стан в скута си, Лоутън Колинс любезно махна с ръка на мъжа и русокосата, но те не го видяха, защото тичаха към жълтия пикап.

Александра излезе на главната магистрала, изпревари един пощенски бус, в последния момент се престрои, зави на север по Дъглас, после наляво по Кроуфорд, пак наляво към Пойнсиана, след това продължи на юг през лъкатушните улици на западен Коконът Гроув, без да обръща внимание на знаците „стоп“, за да се отдалечи колкото може повече от жълтия пикап и Лийфи Уей. На Кокоплъм Съркъл два пъти обиколи колелото, преди да избере по кой път да тръгне. Мина през сенчестия тунел от индийски смокини на Сънсет Драйв. Сърцето й бясно туптеше, очите й не се откъсваха от огледалото. Накрая навлезе в лабиринта от улички на Коръл Гейбълс и се насочи на север към националната магистрала №1, където можеше да потъне в безкрайния поток от коли.

— Какво ти каза той, татко? Какво ти каза онзи човек?

— Почти нищо — отвърна баща й. — Пита за чантата.

— За чантата.

— Да, интересуваше се какво има вътре. Казах му, че не е негова работа.

Александра спря на светофар на Алхамбра. Готвеше се да завие надясно по южната магистрала.

— Докато ти ровеше в кухнята, аз претърсих гардероба в спалнята и ето какво открих там. — Той потупа кафявата чанта. — Ако не греша, тя е на мъжа ти. На господин титуляря в регионалните бейзболни шампионати.

Алекс хвърли поглед към Лоутън.

— Между другото — продължи баща й, — момичето, с което ходи Стан, носи дрехи малки номера. Дребосък. Разгледах й роклите и обувките. Обича да ходи на танци. Има много такива рокли. Лъскави, къси, червени и черни, две бяха изкуствени. Червеното изглежда е любимият й цвят. И носи много високи токчета. Стан се е забъркал с някакво дребно курве, това е то.

— Стига, татко. Престани.

Светна зелено и Алекс подгони тойотата на север към града.

— Е, вече знаем — каза Лоутън и потупа чантата. — Вече знаем какво ще съдържат репортажите под заглавията.

— Какво?

— Репортажите, които няма да откриеш никъде другаде. Последните новини.

— За какво говориш, татко?

— За това. — Той бръкна в главното отделение на чантата и извади зелена пачка. — Говоря за адски много пари.

Александра спря в подземния паркинг на „Джаксън Мемориал“ недалеч от мястото, от което предишната вечер беше потеглила Дженифър Макдугъл. За миг остана на седалката, докато баща й се занимаваше с някаква изтеглена бримка на ръкава на анцуга си.

Тя угаси двигателя и се заслуша в бетонното ехо. Чувстваше тялото си по-празно, отколкото й се струваше възможно. Гневът й бе изгорял и на мястото на сърцето й беше оставил само въглен.