Джеймс Хол - Профил на убиец

Ала полицията почукала на вратата му и го разпитала. Еди веднага си признал и след един месец го екзекутирали. Страшно бързо.

Нещо в този случай винаги бе привличало вниманието на Стан. Спонтанността. Бърза жестока постъпка. Без план, без предварително обмисляне. Бум-бум, бягаш вкъщи и броиш парите. Разбира се, последиците далеч не бяха привлекателни. Полицията го пипва, задава му няколко въпроса и той се предава. Край. Какъв елементарен, едноизмерен свят. Първобитната Нютонова вселена на престъпността. Удобна и уютна. Нищо общо със съвременността. Видеокамери, ДНК тестове, космическо сателитно заснемане. Можеха да върнат филма, да видят в кое платно се движи онзи червен мустанг, да изчислят скоростта му и траекторията на бронираната кола след завиването й по рампата.

Големият брат там горе, око в небето — всички бяха въоръжени с камери и искаха да са следващият герой за една нощ, да хванат ченгетата, докато скъсват от бой някой нещастник, превишил позволената скорост, да разпалят нови граждански бунтове. Днес светът бе хиляди пъти по-опасен за престъпниците, отколкото по времето на Еди Грийн.

Бедният порочен, глупав, импулсивен Еди, първият човек, обрал банка в Америка, и първият провалил се. Сега Стан също беше престъпник и можеше да се постави на негово място — можеше да си представи, че извършва престъплението, без план, просто от паника и пиянски импулс, втурва се вътре, стреля, взима мангизите, прибира се вкъщи, чака един ден, поти се, изпива и последната капка алкохол, изтрезнява, накрая отива до магазина, купува най-скъпото уиски, размахва пачка банкноти и подрънква със златни монети, може би нарочно, да се поперчи. За пръв път в живота си се чувства велик и свободен.

През деветнадесети век престъпната кариера на Еди Грийн беше продължила седмица, ала днес нямаше да продължи дори хилядна от секундата. Големият брат наблюдаваше, щеше да го види как изтичва вкъщи и се връща обратно, как влиза вътре и след няколко минути пак се измъква навън. Всичко щеше да е документирано на видеозапис.

Стан зяпаше голата стена и мътния телевизионен екран. Мислеше си за Еди, първият човек в американската история, обрал банка, усещаше как кодеинът вцепенява мозъка му и забавя кръвта във вените му. Възглавницата приятно охлаждаше кожата му. Мислеше си за Еди Грийн. Бедният идиот, нещастното копеле, поне бе разбрал половината от проблема — онази част за хаоса. Втурваш се вътре, убиваш, грабваш и изчезваш. Но беше прецакал втората половина. Втората част — най-сложният, най-опасен момент от всяко престъпление.

И докато се унасяше в сивата пяна на съня му хрумна нещо, което досега не му бе идвало наум. След като беше извършил престъплението, Стан Рафърти завинаги щеше да остане на това проклето място — във втората част.

Малката бяла къща на Дженифър Макдугъл се намираше между две типични за Коконът Гроув имения. На запад се издигаше масивна модерна постройка с остри ъгли, стъклени тавани, контрафорси, тежки бетонни арки и десетки колони, поддържащи асми. До огромната входна врата светеше неоново фламинго. От източната страна имаше гигантска сграда в средиземноморски стил с покрит вход, голям колкото цялата къща на семейство Рафърти. Червени керемиди, бели стени, няколко балкончета на третия етаж, гледащи към дъбовете, бананите и ръждивия покрив на скромното заселническо бунгало.

— Някога живеех тук — каза Лоутън.

— Никога не си живял тук, татко.

— В абсолютно същата къща. Там прекарахме август. Не си ли спомняш?

— Да. Спомням си. Но беше по-голяма, жълта и много далеч от тук.

— Жълта, да. Чудесно си прекарахме онова лято, нали?

— Да — потвърди тя. — Наистина.

Александра намали скоростта и погледна към малката бяла къща. Надупчената асфалтова площадка, която заемаше по-голямата част от предния двор, пустееше, но тя продължи до края на уличката. Останалите къщи бяха скрити зад гъсти джунгли от палми, тропически храсти и виещи се местни растения, които бяха оставени да се развиват на воля, защото наоколо имаше достатъчно въоръжена охрана и хората нямаше защо да се боят, че домовете им не се виждат от пътя. В квартала цареше пълна тишина, сякаш тук бе забранен всякакъв шум. Нямаше пешеходци, кучета, по клоните дори не пърхаха птици. На известно разстояние от бялата къща беше паркиран самотен жълт пикап на фирма за почистване на басейни.

Александра обърна, спря на площадката, угаси двигателя, слезе от колата и прибра ключовете в банана на кръста си. Като си мърмореше нещо под нос, Лоутън се освободи от предпазния колан и започна да чука по прозореца, докато Алекс заобиколи и му отключи вратата.