Том Нокс - Тайната на сътворението

— Значи бандата е търсила на погрешното място? — каза Дули.

— Ами, да — кимна Матюсън. — Така излиза. Каква жестока ирония! Можели са просто да дойдат и да ме попитат къде е тайното стълбище и аз щях да им кажа. Но това, предполагам, не е обичайният начин на действие на тези банди, нали? Не могат да помолят учтиво. Да, да…

— Та, къде са стълбите? — запита Роб.

— Последвайте ме.

Три минути по-късно се озоваха в задната част на сградата и видяха тясно дървено стълбище, което водеше от приземния етаж към нещо като мецанин. Стълбището беше тъмно и зле осветено, а от двете си страни беше опасано с ламперия от тъмен дъб.

Роб се приведе над дървените стъпала и почука по най-долното с кокалчетата на пръстите си. Звукът беше разочароващо солиден, без ни най-малък намек за кухина. Кристин почука по второто стъпало.

— Какво правите? — наведе се към тях директорът с обезпокоено изражение на лицето.

— Помислих си, че ако има нещо скрито, то може да е под тези стъпала — сви рамене Роб. — И ако чукнем на кухо, може би…

— Имате намерение да изкъртите стъпалата?

— Да — потвърди Роб. — Разбира се, какво друго да направим?

— Но това е една от най-ревностно пазените сгради в Дъблин — почервеня от гняв директорът. — Не може просто да дойдете тук с кози крак в ръка и да я разкъртите до основи. Съжалявам, разбирам, че сте в затруднено положение, но…

Роб се намръщи и седна на стълбите, като се опитваше да укроти гнева си. Форестър поговори малко с Дули насаме и след това ирландецът се обърна към Матюсън.

— Знаете ли, струва ми се, че малко боя няма да е излишна на това стълбище.

— Моля?

— Стълбището. Малко е спартанско. Трябва да се пипне тук-там.

— Е, ние, разбира се, нямахме достатъчно пари, за да довършим всичко — въздъхна директорът. — Мазилката в антрето глътна почти всичките средства.

— Но ние имаме.

— Какво имате?

— „Гардата“ разполага с пари. Ако се наложи да счупим няколко стъпала в процеса на напълно законно разследване, разбира се, че ще обезщетим вашия колеж за нанесените щети. — Дули потупа Матюсън по гърба. — И струва ми се, ще разберете, че полицейските обезщетения могат да бъдат много щедри.

— Достатъчно щедри, за да се ремонтира и боядиса едно стълбище? — насили се да се усмихне Матюсън. — И може би дори една или две класни стаи?

— О, да, така смятам.

Усмивката на директора стана по-широка и той изглеждаше неимоверно облекчен.

— Добре, мисля, че бих могъл да обясня това на попечителите. Така, да започваме. — Матюсън спря и се замисли. — Макар че не съм сигурен, че търсим на точното място.

— Имате ли други идеи?

— Просто предположение… бегла догадка.

— Кажете ни я!

— Ами… Винаги съм си мислел… — Той погледна нагоре към края на стълбището. — Понякога съм се чудил защо това малко стълбище се обръща точно на върха? Ето там, виждате ли чупката най-отгоре? Няма видима архитектурна причина. Но това може да е доста неприятно, ако носите много книги. Може да се препънете, толкова е тъмно. Точно тази Коледа един студент си счупи глезена на това място.

Роб вече тичаше нагоре по стълбището, а Кристин го последва на секундата. Стъпалата наистина свиваха в обратната посока. Отиваха до стена, облицована с ламперия, а след това внезапно кривваха рязко вляво. Роб се взря в дървената облицовка и почука. Кънтеше на кухо.

Всички се спогледаха. Матюсън се беше изчервил видимо.

— Изключително! Предполагам, че трябва да махнем ламперията и да погледнем отзад. В мазето има длето и фенер, сега ще отида да ги донеса…

— Зарежи ги!

Роб бръкна в джоба си, извади швейцарско армейско ножче и отвори най-здравото острие.

Кристин, Дули, Форестър и Матюсън се смълчаха, а Роб заби ножа право в облицовката. Острието с лекота проби дървото, панелът се оказа много тънък, почти като фалшив. Роб завъртя ножа, за да разшири отвора, натисна надолу и дървото започна да се цепи. Форестър се пресегна, хвана ъгъла на дървения квадрат и двамата мъже успяха да смъкнат от рамката цялото почти метър широко парче.

Зад него имаше дълбока ниша, а от тъмната й вътрешност се носеше мирис на мухъл и плесен. Роб се надвеси над нея и започна да търси опипом.

— Господи! Толкова е тъмно, нищо не виждам, нищо не виждам…

Кристин извади мобилния си телефон, включи дисплея и насочи мъждивата светлина над рамото на Роб към дълбините на нишата.

Роб и Форестър застинаха вторачени и не пророниха и звук. Дули изруга звучно. Кристин закри устата си с длан.