Том Нокс - Тайната на сътворението

Клонкъри кимна съвсем трезво и овладяно.

— Знаеш, Роби, че съм разумен човек, но не се оставяй да бъдеш заблуден от очевидната ми добрина. Да си кажа честно, характерът ми не е лесен и понякога ставам малко… избухлив. А сега говоря на теб, Сали, да, на теб, бившата госпожа Лътрел. Скъпата хленчеща Сали — виждам те как надничаш над камерата с малките си свински очички. Слушаш ли ме, Сали? Спри да плачеш, курво, всичко намокри! Имате един ден, двадесет и четири часа, за да премислите всичко, а след това… Е, след това дъщеря ви ще бъде завряна в делва и погребана жива. Така че очаквам много скоро да се чуем пак.

Клонкъри се наведе към бутона за изключване на камерата.

— Или ще стане време да затваряме туршия.

Видеовръзката се замъгли и угасна. Сали отново се беше свила на дивана и плачеше тихо. Роб отиде до нея и я прегърна през раменете.

Кристин се овладя първа. Тя избърса очите си и каза:

— Така, знаем, че е в Урфа. Това означава, че Клонкъри е мислел по същите логически пътища като… — Тя въздъхна дълбоко. — Като бедната Изобел.

— Имаш предвид теорията на Остин Леърд? — запита Роб.

— Точно така. Какво друго? Клонкъри трябва да е стигнал до същото заключение за Книгата. Затова предполагам, че е отлетял за Кюрдистан с Лизи с частен самолет.

— Да — кимна Форестър. — Може да го е правил от месеци. С фалшиво име и т.н. Ще се свържем с турския въздушен контрол.

— Не знаете какво е в Кюрдистан! — поклати глава Роб. — Ако Клонкъри е достатъчно умен, а той е, е можел да се приземява почти незабелязан. В някои райони турците почти нямат контрол. А разбира се, би могъл да лети до иракската част на Кюрдистан и после да пресича границата. Това е огромна област, на практика без закони. Не е като Съфък.

— Тогава какво да направим? — притисна умоляващо дланите си Сали.

— Ще търсим тук. Ще търсим в Ирландия — отвърна Кристин.

— Моля?

— Черната книга не е в Урфа. Мисля, че бедната Изобел е грешала. Смятам, че Книгата е още тук.

Полицаите се спогледаха, а Роб се намръщи.

— Как така?

— През онези няколко дни в гардероба имах достатъчно време да мисля за Книгата. Знам историята на Леърд. Но смятам, че той просто е плащал на йезидитите с пари и заради това се е върнал. Затова мисля, че това е задънена улица.

— Къде тогава е Книгата?

— Да излезем навън — каза Кристин. — Имам нужда от свеж въздух, за да премисля нещата. Дайте ми само няколко минутки.

Всички с готовност се измъкнаха от офиса, хванаха асансьора до приземния етаж и излязоха навън в топлия летен ден. Небето над Дъблин беше синкаво и бледо, от реката се носеше лек бриз. Туристите гледаха един стар кораб, закотвен на пристанището. Половината тротоар беше блокиран от странни статуи на слаби хора. Цялата група тръгна бавно край кея.

— Мемориал на Големия глад — посочи статуите Дули. — Умиращите от град хора са се редели на опашки пред тези докове и са чакали кораби за Ню Йорк.

Той се обърна и махна към подредените пред кея нови офис сгради и блесналите под слънцето стъклени преддверия.

— Всичко това е било бордеи, пристани и ужасяващи съборетини. Тук е бил Монто, старият квартал на червените фенери. Тук Джеймс Джойс е ходил по проститутки. — Дули млъкна за малко и добави: — Сега има модни кафенета и фюжън бистро ресторанти.

— Всичко е променено, напълно променено… — промърмори Кристин. След това потъна в пълно мълчание.

Роб я погледна и веднага разбра, че тя знае нещо. Брилянтният й ум беше попаднал на следа.

Спряха се до един разкошен нов пешеходен мост и се загледаха в сивите води на реката, носещи се забързано към Ирландско море.

Кристин помоли Форестър да й каже отново думата, която Де Сейвъри беше написал точно преди да умре.

— Инка.

— Инка? — озадачи се Роб.

— Да, пише се както се и произнася. И-Н-К-А.

Групата се умълча. Над главите им кряскаха няколко чайки. Сали зададе въпроса, който всички мислеха.

— Какво, по дяволите, да разбираме под „инка“?

— Нямаме представа. Какво ли не? — отвърна Форестър. — Най-близо до ума е асоциацията с индианското племе в Южна Америка, но връзката с нашия случай остава неясна.

Роб се обърна към Кристин и видя, че по лицето й играе намек за усмивка.

— Джеймс Джойс! — възкликна тя. — Това е! Джеймс Джойс. Това е отговорът.

— Не виждам общото — сбърчи чело Роб.

— За това ми говореше Хюго, това беше последното, което ми каза, преди да нахлуе бандата. Там, в Кеймбриджшър.