Джонатан Келерман - Самозащита

Изправи се и започна да се разхожда из стаята.

— Луси проваля психотерапията. Изборът на психоаналитик беше грешка: как мога да оголвам душата си пред приятеля на Майло и да очаквам да бъдете безпристрастен? Как да вярвам, че ще предприемете каквото и да е „пътуване“ с една курва?

— Вие не сте курва.

— Не съм ли? Откъде знаете? Имали ли сте други пациентки, които са проституирали?

— Луси…

— От седем години — продължи тя през стиснати зъби — не съм докосвала мъж. От седем години дарявам на бедните половината от месечния си доход, не ям месо и правя всичко, което е по силите ми, за да се пречистя. Затова приех да бъда съдебен заседател по онзи процес. За да извърша по-значимо добро дело. И най-накрая откривам мъж, когото харесвам, а се чувствам омърсена — осъдена от вас, както аз осъдих Швант. Не трябваше да се забърквам в това. Коя съм аз, че да съдя други хора?

— Швант е чудовище — прекъснах я аз. — Станахте част от едно наистина добро дело.

— Швант е чудовище — повтори тя, вече с гръб към мен, — а аз съм уличница. И двамата сме подсъдими в един или друг смисъл, нали? Затова ли не одобрявате желанието ми за сближаване с Майло или той вече е обвързан с друг човек?

— Не е уместно от моя страна да обсъждам неговия личен живот.

— Защо не? И той ли е ваш пациент?

— Тук сме, за да говорим за вас, Луси.

— Но аз го харесвам, това не го ли прави част от обсъжданата тема? Ако не беше ваш приятел, сега щяхме да говорим за него.

— И аз нямаше да зная нищо за личния му живот.

Луси спря. Облиза устните си. Усмихна се.

— Добре, значи е обвързан. Но зная, че не е женен: попитах го и той каза „не“. — Извърна се рязко и впери очи в мен. — Излъгал ли ме е?

— Не.

— Следователно излиза с някоя, може би живее с някоя… Красива ли е? Като съпругата ви? Четиримата излизате ли заедно?

— Луси — казах аз. — Престанете да се измъчвате. — Съзнавах, че моето мълчание подхранваше нейните фантазии. Съзнавах също, че не можех да предупредя Майло — бих нарушил професионалната етика.

Луси ми обърна гръб, облегна длани на френския прозорец, но забеляза пръстите, останали върху стъклото, и се опита да ги изтрие с края на пуловера си.

— Съжалявам.

— Не знам за…

— Не мога да повярвам, че наговорих всички тези неща. Как може да съм…

— Хайде. — Заведох я до креслото. Понечи да седне, после го подмина, сграбчи чантата си и се втурна към вратата.

Застигнах я, докато я отваряше. Морският бриз разроши косите й. Очите й се напълниха със сълзи.

— Луси, моля ви да се върнете.

Поклати глава отрицателно.

— Пуснете ме да си отида. Няма да понеса още унижения.

— Нека да поговорим за…

— Не мога. Не сега. Моля ви, ще дойда пак. Обещавам. Скоро.

— Луси…

— Моля ви, пуснете ме. Наистина се нуждая да остана сама. Необходимо ми е.

Отдръпнах се.

Вече минаваше по пешеходния мост.

Провалил ли се бях или случилото се беше неизбежно?

„Да се лекувам при негов приятел беше грешка.“

Кой да предположи, че терапията на травми може да получи такъв развой?

По дяволите, каква бъркотия!

Опитах се да се свържа с нея около час по-късно. Никой не вдигна. Повторих опита след два часа и реших да й оставя време за размисъл.

Същата вечер двамата с Робин сготвихме скариди и пържени картофи. Вечеряхме дълго. Умът ми бе зает с професионални мисли, които се опитах да прикрия зад необичайни прояви на свръхнежност. Робин разбираше, че нещо не е наред, но не каза нищо, докато се наслаждавахме на залеза.

По-късно отиде да поработи върху някаква дърворезба. Спайк заспа, а аз се качих в колата и предприех безцелна разходка по крайбрежието. Бавно карах из потънали в мрак безлюдни улици. Многобройни складове с дървени капаци и табели „Отдава се под наем“. Рецесията се бе отразила тежко на града, а доказателствата за това с нищо не подобриха настроението ми.

Когато се върнах, Робин беше в леглото и четеше „Команда: Прогони светлината“.

Затвори томчето и го остави върху обложката.

— Защо зае тази книга?

— Проучване.

— На какво?

— На тъмната страна.

— Такава гнусотия. Не мога да повярвам, че е от същия автор, чието творчество задължително изучавахме в училище.

— Критиците са на същото мнение. Това томче е съсипало кариерата му.

— Пишеше по съвсем различен начин — продължи Робин. — „Мрачни коне“. Онази дълга поема за Париж — „Тържището“. Запомнила съм „Мрачни коне“, защото трябваше да я анализираме в часовете по английски в първи курс на колежа. Ненавиждах домашното, но книгата ме очарова — беше превърнал пистата за надбягвания в малка вселена. А това тук е ужасяващо. Какво е станало?