Джонатан Келерман - Самозащита

— Може би е изчерпал рационалната част от таланта си.

— Какъв женомразец! Сериозно, с какво проучване си се заел?

— Свързано е с един пациент, Роб. Човек, чийто живот е повлиян от Лоуел.

— О, звучи страшничко.

Повдигнах рамене и се съблякох.

— Хубаво е, че проявяваш такъв дълбок интерес към своя пациент.

— Нали затова са ме пратили на училище. — Преместих книгата върху нощното шкафче от моята страна и се пъхнах под завивките. Робин се примъкна до мен.

— Звучиш разтревожено.

— Не, просто съм вдървен.

Не каза нищо. Големите й кафяви очи уловиха погледа ми. Къдрите й падаха върху голите рамене като сенки върху лунния диск. Обвих ръце около нея.

— Добре — рече тя. — Имаш ли достатъчно енергия, за да проявиш интерес към мен? Защото ме разкъсват най-различни противоречиви чувства.

Още бях с халат след банята, когато в 7:30 телефонът иззвъня.

— Доктор Делауер? Звъним от службата ви. Някакъв доктор Шейпър чака на свободната ви линия.

Името беше непознато.

— Свържете ме.

Мъжки глас попита:

— С кого разговарям?

— Доктор Делауер на телефона.

— Аз съм доктор Шейпър от болницата „Уудбридж“. Имаме случай на опит за самоубийство, поет от нас снощи. Лукреция… Лоуел. Вече е в съзнание и твърди, че е ваша пациентка.

Сърцето ми щеше да изскочи.

— Как е тя?

— Стабилизира се. Ще живее.

— Кога е постъпила?

— Приехме я снощи. Ту идваше в съзнание, ту отново го губеше. Твърди, че никога не е правила опит за самоубийство. Вярно ли е?

— Доколкото зная, но съм се срещал с нея само няколко пъти.

— Ще я поставим под 72-часово наблюдение… Само за секунда! — След това: — Запознат ли сте с прилагането на 72-часовите наблюдения?

— Да.

— Ще я поеме един от щатните ни психиатри. Предполагам, ще получите нещо като временен привилегирован статут — притежавате магистърска степен по медицина, нали?

— Докторска по философия.

— Ами… В такъв случай не зная. Както и да…

— Какъв начин е използвала?

— Газ. Включила газта за печката и напъхала главата си във фурната.

— Кой я е намерил?

— Докарал я някакъв мъж. Аз просто застъпих на смяна и видях съобщението на таблото да ви позвъня.

— Вземала ли е упойващи или алкохол?

— Според данните в картона, отрича да е вземала упойващи лекарства, но ще разберем, когато пристигнат резултатите от кръвните проби. Често ли е прибягвала до успокоителни?

— Не, доколкото аз зная, но напоследък преживяваше тежки моменти.

— Аха… изчакайте. — „Какво? Кажете им просто да чакат!“ — Както и да е, налага се да тръгвам.

— Бих искал да дойда да я видя.

— Естествено. Тя ще бъде тук.

Затворих и си дадох сметка, че нямам представа къде се намира болницата „Уудбридж“. Издирих телефонния номер чрез „Справки“, след което се свързах с отегчена служителка от рецепцията, която ми обясни:

— Казват му Уудланд Хилс, но всъщност е Канога Парк. Топанга, малко по на север от „Виктори“.

Облякох се и поех на юг по Тихоокеанската магистрала, завих по Канан Дюм Роуд до 101 Фриуей, където попаднах на задръстване. Измъкнах се с мравешка скорост до следващата отбивка и поех на север, докато стигнах до „Виктори“. Изминах десетина мили и излязох на булевард „Топанга“. Болницата беше триетажна тухлена сграда с кафяви колони отпред, която приличаше на гигантски шоколад. Малки опушени прозорци, малки насечени букви и осветена от неонова лампа табела над входа за „Бърза помощ“, чиято светлина разпръскваше полуздрача на ранното утро.

Паркирането беше безплатно. Пазачът на входа едва повдигна глава да ме погледне, когато минах край него. Съобщих името си на рецепцията и служителката натисна някакво копче, което отключи вратата към отделенията.

Мястото тънеше в мръсотия, навсякъде болни и ранени, седнали на пластмасови столове. Периодично нечии стонове надвиваха обичайната болнична глъчка. Въздухът бе просмукан от миризмата на дезинфектанти.

Докато минавах, някой извика „Докторе?“ с отпаднал, но обнадежден глас.

Шейпър бе пред помещение с табела „Наблюдение 2“ и четеше някакъв картон. Висок, елегантно облечен индиец към тридесетте, той имаше чуплива черна коса, влажни очи и никотинов дъх. Табелката на джоба му съобщаваше, че работи тук от две години. Беше с ръчно рисувана вратовръзка, а дисковете на стетоскопа му бяха позлатени. Продължаваше да чете.

— Луси Лоуел — казах аз.

— Да, да, зная. — Посочи към вратата.

— Как е тя?