Джонатан Келерман - Самозащита

Проверих съдържанието на интравенозната банка: гликоза и електролити, нямаше аналгетици. Извиках сестрата чрез звуковата сигнализация. От говорителя на стената се чу троснато: „Да?“.

— Мис Лоуел има болки. Не може ли да й се предпише нещо?

— Изчакайте.

Луси получи нов пристъп на кашлица и изплю секрет. Взираше се в лицето ми, докато бършех устните й.

— Какво… е станало? — Започна да трепери, а зъбите й тракаха.

Завих я с още едно одеяло. Каза нещо, което не можах да разбера, затова се наведох да чувам.

— Болна ли съм?

— Преживели сте труден момент.

— Какъв?

Сълзи се стичаха надолу по лицето й към кислородния накрайник и мокреха устните й. По лицето й пробягваха тръпки на ужас.

— Болна?

Взех отново ръката й.

— Луси, твърдят, че сте направили опит за самоубийство.

— Не! — Шепот. По-скоро помръдване на устните, отколкото звук. — Не.

Стиснах леко пръстите й и кимнах.

— Как?

— С газ.

— Не!

Зад нея мониторите подскочиха. Ускорен пулс, повишено кръвно налягане. Пръстите й се вкопчиха в дланта ми като лапа на хищник.

— Не!

— Няма нищо, Луси!

— Не!

— Аз ви вярвам. — Излъгах. — Опитайте се да се отпуснете.

— Не съм!

— Добре, Луси.

— Не!

— Добре, само се успокойте.

Мяташе ожесточено глава. Кислородната тръбичка излетя като изстреляно от прашка камъче. Когато се опитах да я поставя, обърна глава на другата страна. Гръдта й се повдигаше и спускаше бързо, дишането й бе накъсано и учестено.

Вратата се отвори и същата сестра влезе. Млада, с едро лице и късо подстригана коса.

— Какво става тук?

— Разстроена е.

— Какво се е случило с кислородопровода?

— Падна. Тъкмо щях да го поставя отново.

— Е, по-добре да го поставим веднага. — Взе тръбичката от мен и се опита да постави накрайника под ноздрите на Луси.

Тя пак извърна глава.

Сестрата опря ръка на хълбок, а с другата завъртя накрайника във въздуха.

— Сега ме чуйте — започна тя. — Тук сме заети и нямаме време да си играем. Искате да увием главата ви с бинт към леглото, за да не отхвърляте кислородопровода ли? Превръзката ще бъде стегната и — повярвайте ми — главоболието ви ще стане още по-силно. Това ли искате?

Луси прехапа устни и поклати глава.

— Затова лежете неподвижно, за ваше добро е. Опитваме се да се грижим за вас и да ви възстановим.

Кимване.

Кислородопроводът беше поставен на място.

— Добро момиче. — Сестрата провери данните от мониторите. — Пулсът ви е стигнал деветдесет и пет. По-добре се успокойте.

Не последва отговор.

— Разбрахте ли ме?

Кимване.

Сестрата се обърна към мен:

— Член на семейството ли сте?

— Нейният терапевт.

Въпросителен поглед.

— Е, това е добре. Може би ще успеете да я успокоите. — Тръгна към вратата.

— Ами болките? — попитах аз.

— Не може да взема успокоителни. Не преди да сме съвсем сигурни, че е прочистена.

Луси простена.

— Съжалявам, мила, за ваше добро е. — Отвори вратата и в стаята нахлу флуоресцентна светлина и шум. — Просто се опитайте да мислите за нещо приятно. И не се разстройвайте отново — само главата ще ви боли по-силно.

Затвори вратата след себе си. Взех ръката на Луси. Безжизнена като празна ръкавица.

Промълви:

— Не съм го направила.

— Вярвам ви, Луси.

— Вкъщи…

— Искат да останете под наблюдение известно време.

Гърбът й се изви.

— Моля ви!

— Не зависи от мен, Луси.

Опита да се изправи в леглото. Кислородопроводът излетя със съскане и се замята като разярена змия върху завивките. Мониторите затанцуваха.

— Послушайте ме — помолих я аз, сложих ръце на раменете й и й помогнах да легне отново. За пореден път поставих накрайника на място. Повдигна лице към мен.

— Отведете ме вкъщи!

— Не мога, Луси. Сестрата не бе особено дипломатична, но за едно нещо беше права: в момента най-добре ще е да се успокоите. И да помагате на лекарите.

Ужасена гримаса, паническо въртене на очи.

Пристъп на кашлица.

— Защо — попита тя, почти останала без дъх — не може… вкъщи?

— Защото мислят, че сте направили опит за самоубийство. Поставили са ви под седемдесет и два часово наблюдение. Това означава, че законът им дава право да ви задържат тук до три дни и да ви предложат психиатрична терапия. После, ако не представлявате заплаха за себе си или за някой друг, ще можете да си тръгнете.

— Не! — Стенеше и мяташе главата си.

— Такъв е законът, Луси. Заради собствената ви безопасност.