Джонатан Келерман - Кървава разходка

Очаквах да я намеря в ателието й отзад, но тя беше в кухнята и четеше сутрешния вестник. Спайк се беше свил на кълбо в краката й, черното му телце с ръждиви петна се надигаше при всяко похъркване, а главата му бе отпусната върху пода. Беше френски булдог — миниатюрен вариант на английската порода, с щръкнали като на прилеп уши, а суетата му беше достатъчна за цяла оперна трупа. Той повдигна единия си клепач, когато влязох — О, пак си ти! — и отново го затвори. Последвалата въздишка бе изпълнена с досада.

Робин стана, разпери ръце и ме прегърна през кръста. Главата й се притисна към гърдите ми. Ухаеше на дървесина и парфюм, а къдриците й гъделичкаха брадичката ми. Аз повдигнах кестенявите кичури и целунах врата й. Тя беше висока около метър и шестдесет, но дългият й врат напомняше лебедовата шия на модел. Кожата й беше гореща и леко влажна.

— Как мина? — попита Робин, като зарови пръсти в косите ми.

— Нормално.

— И нямаше проблеми с пациентите, а?

— Никакви.

Притиснах я по-силно, като галех стегнатите мускули на раменете й, спуснах ръце по деликатния гръб, към омагьосващите извивки, после отново се върнах към чистите линии на лицето и коприната на клепачите й.

Тя се отдръпна и повдигна леко брадичката ми.

— Онова място те е направило романтичен, така ли?

— Това, че съм извън него, ме прави романтичен.

— Добре, щастлива съм, че се върна цял-целеничък.

— Не беше опасно — казах аз. — Дори и отблизо.

— Пет хиляди убийци и не е било опасно?

— Хиляда и двеста, но кой да ги брои.

— Хиляда и двеста — повтори тя. — Колко бях глупава да се тревожа!

При последните думи гласът й рязко се извиси.

— Съжалявам — казах аз. — Но наистина всичко беше наред. Хората всеки ден отиват там на работа и нищо не им се случва. Като че ли всички мислят, че в отделенията е по-безопасно, отколкото на улицата.

— Прилича ми на оправдание. Междувременно онази психоложка е била напъхана в багажника на една кола.

— Да, но това не значи, че работата й има нещо общо със случилото се.

— Добре. Важното е, че се върна. Обядвал ли си?

— Не. А ти?

— Пийнах малко сок сутринта.

— Натоварен ден, а?

— Доста, опитвах се да довърша онази мандолина.

Робин се изпъна. Носеше червена тениска и работен гащеризон, шести номер, от „Скичърс“. Малки златни халки проблясваха на ушите й. Тя ги сваляше, когато работеше. Значи не възнамеряваше да се връща в ателието си.

— Вече огладнях — каза тя. — Само намеквам, нали разбираш?

— Да хапнем навън тогава — отговорих аз.

— Магьосник, който чете мислите на другите!

— Наричай ме просто Този, който изпълнява желанията .

Дадохме пластмасов кокал на Спайк и отидохме с колата до един индиански ресторант в Санта Моника, отворен целия следобед. Ориз и леща, хляб по индиански с плънка от лук, спанак с къри и меко сирене, патладжан с пикантни подправки, горещ чай с мляко. Като фон се чуваше някаква протяжна песен — един-единствен мъжки глас, който нареждаше нещо, може би се молеше. Двамата метиси от съседното сепаре си отидоха и ние станахме единствените господари на заведението. Келнерът ни остави сами.

Вече справила се с половината от натрупаното в чинията й, Робин каза:

— Знам, че издевателствам над теб, но следващия път, когато идеш на друго подобно място, те моля да ми телефонираш в мига, в който излезеш оттам.

— Наистина ли толкова се тревожеше?

— Убийци, вампири и бог знае още какви…

Покрих ръката й с моята.

— Роб, хората, които видях днес, бяха безобидни.

С изключение на брадатия на двора, който тръгна към мен. И битката в коридора. Плексигласови прозорци, стаи за потискане и ограничаване.

— Какво ги прави безобидни?

— Медикаментите и всичко, което ги обкръжава.

Тя не възрази, но не изглеждаше успокоена.

— Значи нищо не успя да научиш там?

— Не съвсем. По-късно отидохме в дома на Клеър Арджънт. — Описах й мястото. — Какво мислиш?

— За какво?

— За начина, по който е живяла.

Тя допи чая си, бутна чашата встрани и помисли малко.

— Дали бих желала да живея така ли? Невинаги, но може би за известно време. Да си дам заслужена почивка от всички усложнения.

— Усложнения… — повторих аз.

Тя се засмя.

— Не от тебе, скъпи. Просто… от обстоятелствата. Задължения, крайни срокове — от програмирания живот. Както когато ръководех строежа на къщата. Или сега, когато поръчките валят и всички искат да получат поръчаното утре. Понякога животът става прекалено натоварен и сложен и малко простота въобще няма да навреди.